„Мъртви души. Петербургски повести“ от Николай Василиевич Гогол (ИК „Изток-Запад“) е новото попълнение в колекцията „Върхове“. Книгата предлага на читателите незабравима среща с неповторимия стил, тънката ирония, силните психологически портрети, моралните въпроси, актуални и до днес, на неповторимия писател

Николай Василиевич Гогол (1809-1852) е руски писател, поет, публицист, драматург и критик. Романът, който бележи целия му живот, е „Мъртви души“.

Ето къде Гогол е дописвал "Мъртви души" - Antico Caffe Greco - кафе и старинна атмосфера

Гогол прекарва в писане 23 години от живота си, като седемнадесет от тях ‒ от 1835 до смъртта му през 1852 г. ‒ са свързани с работа над това произведение. „Мъртви души“ е замислена като трилогия, посветена на живота в Русия през първата половина на XIXв., но за съжаление изцяло е завършена първата част, от втората са запазени пет глави, а работа по третата Гогол така и не започва.

В „Мъртви души“ Гогол успява да представи изключителна по своята дълбочина картина на руското общество от това време. През този период системата на крепостничеството е в упадък, което води до криза в цялото руско общество. В малко градче, нарушавайки спокойното всекидневно русло на живота му, се появява господин Чичиков. Целта му е да купи от тамошните помешчици починали крепостни селяни, които обаче все още не са зачислени като мъртви в държавните регистри.

Гогол създава незабравими и въздействащи образи на главните герои (неслучайно името на неговия герой Плюшкин е нарицателно и до днес). „Мъртви души“ е изключителен роман, превърнал се в еталон за иронична проза, а моралните въпроси, поставени в него, звучат актуално и днес.

През тридесетте години на XIX век Гогол пише редица повести, посветени на живота в Санкт Петербург, които впоследствие влизат в сборника „Петербургски повести“: „Невски проспект“, „Портрет“, „Нос“, „Шинел“, „Записки на един луд“. Основна в тях е темата за малкия човек и неговите опити да намери мястото си в заобикалящата го действителност. В Петербург няма място за нормални човешки чувства; искрените и истински пориви срещат неразбиране, властта на парите пронизва всичко.

Настоящето издание предлага и два разказ от сборника „Миргород“ ‒ „Вий“ и „Съвременни помешчици“. „Миргород“ в голяма степен е продължение на Вечери в селцето край Диканка“. Основна тема тук е животът на украинските крепостни селяни, казаците и дребното местно дворянство. И тук присъстват характерните за творчеството на писателя ярки образи, красиви описания на природни картини и тънък хумор.

„Мъртви души. Петербургски повести“ от Николай Василивич Гогол е книга, в която непреходната руска класика се разгръща в цялата си многопластовост и човечност. Универсалните теми и въпроси, прекрасният стил и език, умело вплетената ирония продължават да вълнуват читателите и до днес. Великолепните илюстрации към книгата са дело на Петър Станимиров.

***

Откъс

Трябва да кажа, че ние, в Русия, ако в някои и други работи още не сме настигнали чужденците, далече сме ги надминали в умението да се отнасяме с хората. Не могат се изброи всички отсенки и тънкости на нашата обноска. Французинът или немецът цял век няма да схване и разбере всичките ѝ особености и различия; той почти със същия глас и със същия език ще говори и с милионера, и с дребния тютюнопродавач, макар че в душата си, разбира се, ще раболепничи както трябва към първия. У нас не е тъй: у нас има такива мъдреци, които с един помешчик, който има двеста души, ще говорят съвсем другояче, отколкото с оня, който има триста, а с оня, който има триста, ще приказват пак не тъй, както с оня, който има петстотин, а с оня, който има петстотин, не тъй, както с оня, който има осемстотин; с една дума, и до милион да стигнеш, все ще намериш отсенки. Да речем например, че съществува някоя канцелария – не тук, в някое място зад девет гори в десета, а в канцеларията, да речем, има канцеларски началник. Моля ви да го погледнете, когато седи между своите подчинени – та вие от страх просто дума не можете продума! Гордост и благородство, и какво ли още не изразява лицето му? Просто вземи четка и рисувай: Прометей, цял Прометей! Гледа като орел, стъпя плавно, отмерено. А същият този орел, щом само излезе от стаята си и тръгне за кабинета на своя началник – просто като някоя яребица бърза с книжка под мишница, та главина му слита. В обществото и на вечеринка, ако всички са от малък чин, Прометей ще си остане пак Прометей, но щом има малко по-горни от него, с Прометей ще стане такова преобразяване, каквото и Овидий не може да измисли: муха, по-дребен и от муха дори – ще се унищожи и ще се обърне на песъчинка! „Но това не е Иван Петрович – думаш си, като го гледаш. – Иван Петрович е по-висок, а този хем нисичък, хем сухичък; оня говори високо, дебело и никога не се смее, а този – дявол го знае; пищи като птица и все току се хили.“ Наближаваш го повече, гледаш – той е, същият Иван Петрович! „Мда!“ – думаш на ума си... Ала да се обърнем пак към действащите лица. Чичиков, както вече видяхме, бе решил никак да не се церемони и затова, като взе в ръце чашата с чая и наля в нея ракия, поведе такава реч:
– Хубавичко селце си имате, майко. Като колко души има то?
– Без малко осемдесет души има, синко – отговори домакинята, – ама лошо, тежки времена: нà, и лани такъв непород имаше, че Господ да пази.
– Ала селяните ви са здравеняци наглед, къщурките им яки. Но позволете ми да узная вашата фамилия. Аз тъй се залисах... дойдох нощно време...
– Коробочка, колежка секретарша.
– Покорно благодаря. Ами малкото и бащиното име?
– Настася Петровна.
– Настася Петровна? Хубаво име е Настася Петровна. Моята леля, майчината ми сестра, се казва също Настася Петровна.
– Ами вашето име как е? – попита помешчицата. – Вие май ще да сте заседател?
– Не, майко! – отговори Чичиков, като се усмихна. – Колкото за заседател – не сме заседател, а тъй, ходим по свои работи.
– А, трябва да сте прекупвач! Колко ми е жал наистина, че продадох меда на търговците тъй евтино, а то ти, синко, сигурно би го купил.
– Виж, колкото за мед, не бих купил.
– Ами какво друго? Да не би коноп? Само че прежда и коноп малко са ми останали – около половин пуд всичко.
– Не, майко, друг вид стока търся аз; я ми кажете да са ви умирали селяни?
– Ох, синко, тъкмо осемнадесет души! – каза старицата с въздишка. – И ми измряха все такива левенти хора, все работници. След туй наистина пак се народиха, ала каква полза от тях? Все такъв дребосък, а пък като мине заседателят, данъка, каже, дайте за всички души. Хората измрели, а ти плащай за тях като за живи. Миналата неделя пък ми изгоря ковачът, такъв изкусен ковач беше и разбираше от железарския занаят.
– Да не би да сте имали пожар, майко?
– Опазил ни Бог от такваз беда, пожар ще е още по-лошо; сам си изгоря. Вътре в него нещо се бе запалило; много беше пийнал; започна да излиза само син пламък от него, цял се стопи, стопи се и почерня като въглен; а пък изкусен ковач беше! И сега няма с какво да отида никъде, няма кой да подкове конете.
– Всичко е в божата воля, майко! – каза Чичиков, като въздъхна. – Против божата мъдрост нищо не може да се каже... Я ми ги отстъпете вие на мен, Настася Петровна!
– Кого, миличък?
– Ей тези нà, всички, дето са измрели.
– Че как да ви ги отстъпя?
– Просто тъй. Или пък продайте ми ги, ако щете. Ще ви дам пари за тях.
– Ами как така? Аз, правичката да ви кажа, не мога да разбера. Да не би да искаш да ги откопаваш от земята?
Чичиков видя, че старицата отиде много далече и че е необходимо да... се разтълкува каква е работата. С няколко думи той ѝ обясни, че прехвърлянето или покупката ще се означи само на книга, а душите ще бъдат вписани, като да са живи.
– Че за какво ще ти са те? – попита старата, като опули очи срещу него.
– То си е вече моя работа.
– Ами че те са мъртви.
– Та кой казва, че са живи? Затова и губите от тях, защото са мъртви; вие плащате данъци за тях, а сега аз ще ви отърва от грижи и плащане. Разбирате ли? И не само ще ви отърва, ами ще ви дам още и петнайсет рубли отгоре. Е, сега ясно ли ви е?
– Правичката да си кажа, не знам – каза домакинята проточено, – зер мъртви не съм продавала други път.
– Има си хас! Чудно би било да сте ги продавали някому. Или мислите, че от тях наистина има някаква облага?
– Не, това не мисля! Каква ти облага от тях? Никаква облага няма. Затруднява ме само това, че те са вече мъртви...
„Ама че твърдоглава жена!“ – каза си Чичиков.
– Чувайте, майко! Размислете само хубавичко; ами че вие се разорявате, плащате за тях данъци като за живи...
– Ох, драги, не ми споменавай за това! – подзе помешчицата. – Няма три недели още, откак внесох повече от сто и петдесет рубли! А и заседателя подмазах.
– Е, нà, видите ли, майко! А сега помислете само това, че няма нужда да подмазвате заседателя, защото сега аз ще плащам за тях, аз, а не вие; аз вземам върху си всички тегоби. Дори със свои пари ще извадя продавателното, разбирате ли това?
Старицата се замисли. Тя подразбра, че тази работа наистина май като че ще бъде износна, само че съвсем нова и нечувана, и затова почна да се страхува да не би тоя купувач някак да я измами; зер дошъл бог знае откъде, а пък на туй отгоре и нощем.
– Е, какво ще кажеш, майко, да сключим ли пазарлъка? – попита Чичиков.
– Правичката да си кажа, драги, никога още не ми се е случвало да продавам покойници. Живи – нà, и по-лани продадох на протопопа – две момичета, по сто рубли едното, и много благодарен остана, такива добри работнички излязоха; умеят да тъкат кърпи.
– Е, ама не е за живи приказката, Господ живот и здраве да им дава! Аз питам за мъртви.
– Правичката да си кажа, боя се от пръв път да не би никак да изгубя. Може, драги, ти да ме мамиш, а пък те туйнака... те да струват някак повече.
– Чувайте, майко... Ех каква сте! Какво могат да струват? Размислете сама, че те са само прах! Разбирате ли? Просто прах. Вземете най-непотребното, най-последното нещо например, дори един прост парцал – и парцалът има цена, него поне за хартиена фабрика ще го купят, а това за нищо не е потребно. Нà, кажете сама, за какво ви са потребни?
– Право казваш, това си е така. За нищо не са потребни те; но спира ме само това, че са мъртви.