Борислава Крендева

Душевна работилница с Борислава
Борислава Крендева
психолог
online - консултант в www.soulbg.com
e-mail - dushevna_rabotilnica@woman.bg

Оплакването, без което не можем. А дали е така?

01 август 2017 | 09:40
видяна 1267
коментари 0

На чужд гръб и 100 тояги са малко, но ако по собствената ни гърбина заиграе и една пръчка дори, светът тутакси се превръща в несправедливо и злонамерено място.

Ако пък късметът сполети някой друг или нещата му се получават с лекота и рогът на изобилието се изсипва върху чуждата глава, отново се гневим и оплакваме, че Бог не е раздал правилно картите: „С какво го е заслужи той, а не аз?!“

Вярно е, че се ръководим от стремежа към удоволствие и избягване на болката, но не бихме могли да поемем всичките благини на този свят, както и не е възможно да се спасяваме винаги от дискомфорта и болката. Ще ни се налага (като минимум) да понасяме успехите и радостите на другите хора, а би било висш житейски пилотаж ако се научим да се наслаждаваме на чуждия успех.

Също така ще ни е крайно необходимо да изтърпяваме личната си болка без всеки път да „идва краят на света“, както и да не оставаме безучастни и нечувствителни към чуждата.

Първичната, мигновена реакция на факта, че ни е застигнала трудна, болезнена или неприятна ситуация, е универсална за всички ни: „Не може да бъде!“ И това е защитна реакция на психиката. До тук добре.

Следват други монолози в главата, които също са защитни за психиката, но от отговорите, които си даваме зависи как и с какво продължаваме напред: „Защо ми се случва това?! Защо точно на мен?!“

Но колко хора достигат да си зададат следния въпрос: "А ЗАЩО НЕ НА МЕН?"

Ако ще се случва на някого нещо неприятно, защо винаги трябва да е на някой друг, а не на самите нас?

Удивително рационални сме в интерпретацията на това, което се случва на другите като не го считаме за кой знае какво: „Но, защо правиш такъв проблем от това? Просто го приеми и продължи.“ Но ставаме удивително емоционални ако болката е за наша сметка. Тогава положението изцяло се променя.

Не е трудно да си оптимист когато всичко върви както го искаш, трудно да е запазиш дух, когато нещата се провалят.

Станали сме безобразно разглезени - не обичаме неудобството, мразим компромисите, не искаме да чакаме за нищо, не желаем нищо да бъде трудно, не издържаме на никаква болка и когато не получаваме нещата както ние ги очакваме, става много трудно да не започнем да се оплакваме. А какво оплакват хората - смъртта.

Много трябва да внимаваме с навика да се оплакваме, защото рискуваме да се превърнем в професионални оплаквачи на собствения си “погребан“ живот.