Едит Пиаф: Без любов сме нищо!

10 октомври 2017 | 07:30
видяна 1846
коментари 2

Краткият, но изпълнен с буря от емоции и страст живот на Едит Гасион, наречена Пиаф, спокойно можем да сравним с този на Пепеляшка от едноименната приказка.

Мизерно парижко предградие е мястото, където в мразовитото утро на 19 декември Едит проплаква за първи път на белия свят през далечната 1915 г.– в семейството на уличен артист и майка певица. Не след дълго, поради невъзможността да се грижат за нея, младите й родители я изпращат при нейния дядо. Бедността и недоимъкът обаче преследват Едит навсякъде, където отиде, и тя за пореден път е принудена да смени дома. Този път с... публичен дом – собственост на прабабата на Едит. Там именно дребничкото и хилаво момиче с големите и тъжни очи израства под грижите на... проститутки.

Едит Пиаф, Снимка: Pinterest

Любопитна подробност от детството на Едит е фактът, че в периода от три до седемгодишна възраст тя страда от рядката болест кератит и е напълно сляпа. Според една от биографиите й, написана от нейната полусестра Симон Берто, тя си възвръща зрението, след като няколко от проститутките на работа при баба й събират пари и я изпращат на поклонение в базиликата „Св. Тереза" в Лизио. До ден днешен се твърди, че Едит възвърнала зрението си чудодейно, благодарение на горещите й молитви към Света Тереза.

Едит Пиаф в зората на славата си, Снимка: dailymail.co.uk

Едва 14-годишна Едит вече е на обиколка из улиците на Франция, пеейки и асистирайки на баща си, докато той жонглира и забавлява минувачите със своите акробатични номера. Не след дълго гласовитата девойка се отделя и започва да пее самостоятелно като улична певица из парижките предградия. До момента, в който Луи Льопле - собственик на кабаре, случайно не я чува да пее на улицата и остава изумен от гласа й. Именно на него Едит дължи прякора си La Mome Piaf (малкото врабче).

Снимка: Encyclopedia Britannica

Слабичкото и боязливо на вид момиче от предградията, с небрежния и непокорен вид, с големите и безформени обувки, с крехката и малка фигура, с огромните и топли очи, събрали сякаш глъбините на Вселената, смайва, омагьосва, хипнотизира всеки, пристъпил прага на кабарето. Глас, който помита града, вилнее над площадите, за да възпее любовта на предградията, на улицата, на случайните срещи, за да плени завинаги с мощната си прелест публиката на Карнеги Хол и да премине отвъд границите на времето и пространството.

Четете още: Велики, но трагични любовни истории - II част


В плен на специфичния й чар попадат не един или двама мъже. Всеки един мъж, влязъл в живота на Едит, докоснал крехкото й сърце, остава незаличима следа в личния и творчески живот на певицата. В Пиаф се влюбват до уши един след друг първият й импресарио - авторът на песни Реймон Асо, актьорът Пол Мьорис, журналистът Анри Онте, певецът-актьор Ив Монтан, Шарл Азнавур, 23-годишният художник Дъглъс Дейвис (който загива в автомобилна катастрофа), младият финансист Люк Барни и последната й голяма любов – 26-годишният коафьор Теофанис Ламбукас.

Едит Пиаф и Ив Монтан, Снимка: Pinterest

Пламенната й трагична любов с боксьора Марсел Сердан, който загива при самолетна катастрофа, добавя още един печален щрих към нейния бурен живот. Може би това е и голямата любов на Пиаф – любов, прекъсната от внезапната смърт на спортиста. Любов, която се помни от всички.


На 16 юни 1949 г. Сердан губи титлата си на световен шампион в мач в Ню Йорк срещу Джак Ла Мота. Реваншът е определен за 2 декември. През октомври, когато Пиаф е на турне в Съединените щати, моли Сердан да вземе самолет, а не кораб, за да пристигне по-бързо при нея. Самолетът на „Ер Франс” излита вечерта, а в него е и Марсел.

Едит Пиаф и Марсел Сердан, Снимка: Pinterest

От катастрофата няма оцелели. Изпаднала в шок, Едит настоява да пее вечерта. Тя заявява на публиката: „Тази вечер пея за Марсел Сердан, само за него.” Успява да изпее няколко песни, след което губи съзнание и пада върху завесата на сцената. До края на живота си тя ще носи дълбоко в сърцето си спомена за Марсел.

Два месеца след смъртта на Сердан, Едит сътворява затрогващия и вечен Hymne a L'amour:


"Ако някой ден животът те откъсне от мен,

Ако умреш, ако си далеч от мен,

Какво от това, че ме обичаш,

Защото аз също ще умра,

Имаме вечността,

В нейната безкрайна синева,

На небето няма да има проблеми,

Бог събира тези, които се обичат."

В гласа на Пиаф, в нейната музика, в песните й, в погледа й на сцената трепти с цялата си мощ пулсът на нейния бурен, вплел в едно слава и тъга, страст и печал, живот.

Душевните терзания на Пиаф се увеличават все повече под въздействието на ревматичните болки в ставите. Морфинът изпива последните й сили, чувството на глад. Ден след ден тя бавно и необратимо линее. Издъхва в дома си в Южна Франция. Едва на 47 години.

Но остава след себе си... душата си..., просмукана дълбоко в нейния..., неповторимия..., неподвластния... на времето и вятъра глас...

С не по-малко мъдрост и красота са пропити и нейните думи за живота и сцената, за музиката и любовта:

"Пеенето е начин да избягаш. Това е друг свят. Аз вече не съм на Земята."

"Не ме е грижа какво казват хората. Не ми пука за техните закони."

"Трябва да напуснеш мъжа, преди той да го направи."

"Не можеш да се застраховаш срещу любовен пожар."

"Ако един мъж има красиви ръце, наистина красиви, той не може да бъде грозен отвътре. Ръцете не лъжат като лицето."

"Кажете ми какво искате да чуете да пея. Ще изпея всичко, което искате."

"За любовта се плаща с горчиви сълзи."

"Искам да накарам хората да плачат, дори когато не разбират думите ми."

"Умирам от любов по петстотин пъти на вечер."

"Без любов сме нищо."


Снимка: theredist.com

Още по темата

Коментари

2
  11 октомври 2017 | 00:11 отговор
 

 
1
  10 октомври 2017 | 19:21 отговор
 

velika

 

Добави Коментар

Най-четени