Да се качиш на круиз, в който всеки намира себе си

09 юли 2017 | 18:08
видяна 2063
коментари 0

Заклещени в коловоза на брака си, някъде „в средата на жизненото поприще”, Мари и Родолф трудно могат да се изненадат взаимно, а сякаш и не искат. Дъщерите им Жюстин и Лили са вече студентки и Мари изпитва нарастващо чувство на празнота. Съпругът й отдавна не крие новите си сексуални завоевания и тя е принудена да се утешава с плетки… Докато един ден не предприема радикална стъпка – захвърля телефона си и се впуска в дълго презокеанско пътешествие. Сама. Да, добре прочетохте – сама. Ето изненада, която Родолф ще помни до края на живота си. (Поне така се надяваме!)
Поела кормилото на собствената си съдба, Мари се настанява в самолета за Марсилия. По време на полета една шейсетгодишна жена на име Ан впива нокти в бедрата й в пристъп на страх. Мари й помага и я забравя, но по-късно се оказва, че двете ще споделят круиз. Корабът се казва „Феличита”, не защото пътниците търсят щастие, а защото целта на круиза е „всеки да намери себе си”:
„Корабокрушенци в живота, също като нея. Съжителството с хора в нейното положение носи успокоение. Така ще се чувства уютно в своята самота. Точно обратното на онова, което изпитваше при съжителството си с Родолф…”
На кораба Мари и Ан се запознават с Камий, 25-годишна лудетина, решила „да забърсва по един пич във всяка страна”. (За протокола: Камий е начетена бивша дебеланка и завежда отдела за наследствено имущество в една частна банка. Води „само големите сметки”.) Тази непожелана, но охотно посрещната пространствена близост ще се превърне в приятелство. На остров Мадейра, на 589 метра височина, Мари най-сетне ще влезе в синхрон със себе си. Следва продължение, което е точно толкова непредсказуемо, колкото са първите петдесетина страници.
Французойката Виржини Грималди го умее. Пише с лекотата на блогър, вае образи с няколко щриха. „Първият ден от остатъка от живота ми” е първият й самостоятелен роман. Ще се изненадате, че се смеете с глас, когато няма натрапчива причина за това. Уж простичко писане, ала вкусно и насъщно като хляб... Или като пържени картофки – но кой не обича картофки?





Ето и откъс от книгата:

"Преди няколко месеца, в паузата между вечерните новини и филма, мъжът ѝ заяви, че животът, който водят, му е дотегнал. „Писна ми, каза той и добави: Дори не сме навършили четиресет години, а живеем като някакви старци!“.
Тя постави чашите с чай на ниската масичка, синята за него, а розовата за нея, и не каза нищо. При това имаше цял куп готови отговори. Някои от които не дотам прилични. Все пак той се интересуваше повече от екрана на телевизора, отколкото от жена си. Той я бе накарал да изостави учението и да поеме ролята на домакиня. На него все не му оставаше време да излязат вечер, камо ли да заминат на почивка. Той се сещаше да я ощастливи веднъж месечно с една мисионерска. И пак той дори не се опитваше да скрие поредното си завоевание.
Тя зае своето място на канапето, духна горещия чай и се усмихна.
– Тази вечер пижамата ти ми харесва, скъпи.
Днес е неговият рожден ден. Става точно на четиресет. И Мари се кани да му поднесе изненада, която той ще помни до края на живота си…

Вече е седем и половина. Родолф заключва вратата на офиса и се отправя към асансьора. Знае, че Мари му е приготвила изненада. Беше се постарала, когато той навърши двайсет, после трийсет години, щеше да го направи и сега.
Опитвала се бе да запази тайната, но нея дори за това не я биваше. Онзи ден, докато излизаше от банята, я бе чул да шушука по телефона. „Ще бъде изненада“, бе му казала тя. Изненада, друг път. Когато се прибере вкъщи, приятелите им ще го посрещнат с дружен вик: „Честит рожден ден!“, а той ще се прави на учуден, ще приеме подаръците, ще се преструва, че му е забавно, когато го наричат „дядка“, ще ядат отвратителни на вкус и вид сладкиши, ще пие заедно с тях шампанско, а после ще си легне, съжалявайки, че не е прекарал вечерта с Наташа. Или с Леа. Или с коя да е друга, различна от Мари.
Седем и половина. Мари е разтреперана. Отдавна не се е чувствала така. За последен път проверява дали всичко е на място. Преместила е мебелите във всекидневната, подредила е пиците, кейковете, сандвичите, хапките, шотовете, извадила е напитките. Гостите всеки момент ще дойдат, а Родолф, както всяка вечер, трябва да се прибере след двайсет и пет минути, тъкмо за началото на новините.
Остава само една подробност.

Осем без десет. Родолф спира откритата кола пред къщи. Пали цигара, за да изчака момента. Как така си бе устроил един живот, който ни най-малко не му подхож-
даше? Дори празниците са му опротивели.
Той загася угарката в пепелника пред входа и отваря вратата. Сега непременно трябва да се преструва, че е доволен.
– Честит рожден ден, Родолф!
Всички са налице. Дъщерите му, родителите, съвипускниците, колегите, партньорите на покер, техните съпруги, деца, всички до един си дерат гърлата, за да го зарадват, а след това един по един се изреждат със съответните поздрави.
– Е, как се чувстваш на четиресет?
– Помъдряваш, старче!
– Не се коси, никак не ти личат…
– Честит рожден ден, татенце!
– Отвори първо моя подарък, в бялата опаковка.
– Обичаме те, миличък. Каква радост беше преди четиресет години, когато се роди!
– Е, чакаш ли я, кризата на средната възраст?
Получил е петнайсетина целувки, когато брат му се приближава, за да го прегърне.
– Род, видя ли белия плик?
Не, не е видял плика, макар че е поставен в средата на масата и няма как да не го забележи човек. Обикновен бял плик, каквито е отварял със стотици. Предчувства обаче, че този ще е различен от другите.

Родолф,
Искаше изненада и ще я получиш: аз заминавам.
Честит рожден ден!
Мари"

Автор: Юлия Петкова

Коментари

Добави Коментар

Най-четени