Рим. Вечният град. Той е красив, спиращо дъха красив, голям, тежък, надут, но и толкова приветлив. Има способността да те накара да го заобичаш на минутата, да го намразиш в следващата, а после да го обикнеш отново... Шум, блясък, движение, разкопки, викове, ухание на вкусна храна и така се редят впечатления и гледки, една след друга, докато сам не усетиш, че си неспособен да приемеш този град едностранно.

Улавям се, че все по-често си повтарям - „Рим не е построен за ден, не можеш да го опознаеш за ден“. Признавам, че точно това се опитвам да направя в последно време. Събуждам се и трескаво пиша план за деня - какво и кога да посетя, откъде да мина, къде да хапна, ако завали как най-бързо да превключа на резервния „дъждовен“ план... Чувствам се изтощена и впечатленията ми се сляха. Опитвам се да се възползвам максимално от времето, с което разполагам, но прилежността, с която уплътнявам пътешествието си, започна да ме обърква и напряга.

Ден 1 - отпътуване и факти за Рим

Събудих се в не особено ведро настроение, търсех зарядното за батерията на фотоапарата в продължение на 40-50 минути и вече почти разплакана се примирих, че така нужното ми в момента устройство се е изпарило в нищото и няма да мога да направя и една снимка повече. Седнах на пода и с отчаяние признах, че днешният грандиозен план да видя Пантеона, да стигна до Испанските стълби, да пия кафе в античното кафене "El Greco", а оттам, с книжна фунийка с печени кестени в ръка, да се отправя към Пиаца дел Пополо, е необратимо осуетен.

Както става винаги, когато се почустваш напълно безпомощен, а настроението ти е толкова неприятно, че може да вгорчи това на всеки, оказал се в близост, светлинката в тунела започна да сияе. Намерих зарядното в чантата, с която излизам (преди два дни включих фотоапарата да се зареди, докато обядвах в една тратория, но кой да се сети), освежих се с душ и си обещах, че днес ще го карам по-леко... Тръгвам без конкретни цел и посока, няма да вадя картата на всяка втора пряка, за да се ориентирам къде съм, ще се отдам на случайността, пък където ме отведе!

***
Минах през любимия ми пазар, от който си купих свежа закуска – 4 големи, сладки и толкова сочни сливи, и продължих в посока център по протежението на река Тибър.

Спомнете си Ден 2: Грозде, Форум, Ани и невероятна вечеря

Стигнах до остров Тибър, който е едно от любимите места на Елизабет Гилбърт : „После се разхождам край брега на грамадната, блатиста, провинциална на вид река Тибър, чак до остров Тибър, който е едно от любимите ми тихи места в Рим. Този остров винаги е бил свързван с лечението. След чумната епидемия през 291 г. пр.Хр. тук е построен храм на Асклепий, през Средновековието е издигната болница от група монаси, наречени фатебенефратели (може да бъде преведено като „Братята, които правят добрини“), а на острова и до ден-днешен има болница.“ („Яж, моли се и обичай“)

Всъщност островът е свързан с града чрез два моста, като единият от тях се води за най-стария в Рим, останал до наши дни неразрушен. Името му е Фабричио и е кръстен на консул Фабрициус, който го построил през 62 година преди новата ера. Другият мост се нарича Цестио и свързва острова с един от най-артистичните и интересни квартали в Рим – Трастевере (буквално означава „отвъд Тибър“).

Isola Tiberina, както е на италиански, някога се е казвал Insula Inter-Duos-Pontes, т.е. „Остров между два моста“. Според една от най-интересните легенди за произхода му, тялото на тиранина Луций Тарквиний Горди било хвърлено в река Тибър и с времето около него се натрупало толкова голямо количество кал и тиня, че се образувал остров по средата на реката. Аз лично не припознавам човешка фигура във формата на острова, но пък очертанията на кораб се забелязват отдалеч.

Мястото помни тъмни дни. В древни времена, още преди християнството да се разпространи из Рим, на острова са били наказвани престъпници и убийци. По време на голямата чума тук бил построен храм на Асклепий, който в древногръцката митология е бог-лечител. Една от твърде вероятните причини за строежа на този храм, носещ вярата за изцеление, е че островът е до известна степен отделен от града и болните хора може ли да бъдат изолирани тук, без да разсяват ужасяващата епидемия. През 998 година по заповед на императора на Свещената Римска империя Отон III била построена базиликата Сан Бартоломео на мястото, където в древността се намирал храмът на Асклепий. Традицията да се лекуват болни на острова продължава и до ден днешен. На него се намира болницата „Фатебенефратели“ (1584 г.).

Днес мястото е изключително – малко, някак откъснато от Рим, сякащ носещо се по течението на Тибър като кораб на надеждата. Едно от нещата, които видях тук, бе изписване на доскорошен пациент на болницата, посрещнат от роднини и приятели, донесли цветя, подаръци и плата с храна.

След краткия престой на осторва, продължих нагоре по реката и достигнах до едно от най-впечатляващите места в Рим – замъкът Сант Анждело, от който се вижда освен горда Ватикана, така също и най-великолепната гледка към града. Входът е 10 евро и бих ги дала отново и отново, защото преживяването Сант Анджело си струва всеки цент. Накратко, замъкът, който днес е архитектурен паметник и музей, през вековете е бил мавзолей на Император Адриан и семейството му, след това, резиденция на папите и хранилище за техните ценности и едновременно с това затвор.

Мавзолеят бил посторен между 135 и 139 година, като според реставраторите мостът към крепостта е бил пазен от златни фигури на ангели в човешки ръст, които и днес са тук, но подменени със статуии от камък. Ангелите по моста са десет на брой, като един от тях се смята, че е архангел Михаил, заради надписът Aspiciant ad me quem confixerunt, изписан в колоната под статуята. В груб и удобен превод това означава - “Очаквам с нетърпение да преведа онези, които тези прободоха”. В Библията точно свети Архангел Михаил пази тялото на Моисей и превежда душите на мъртвите до ада или рая.

Друго нещо, което прави впечатление тук, е статуята на ангел с меч на върха на замъка. Според легендата през 590 година, по време на чумна епидемия, папа Григорий Велики видял на върха на крепостта архангел Михаил, който слагал меча в ножницата си. Това се разтълкувало като край на бедствието. Оттам произлязло и името на замъка - Сант Анджело.

Интересен факт е, че съществува подземен тунел на име Il Passeto, свързващ храма Св. Петър във Ватикана с подземията на замъка. Именно този замък и този тунел са вплетени в историята на „Шестото клеймо“ на Дан Браун, като Сант Анджело е последната църква на Илюминатите. „Много пъти бе чувал за него, без да знае къде точно се намира входът му. Il Passetto — „малкият проход“ — беше тесен тунел, дълъг осемстотин метра, който свързваше замъка Сант Анджело с Ватикана. Много папи го бяха използвали, за да бягат на сигурно място по време на обсади на Светия град… както и неколцина недотам благочестиви свети отци, за да посещават тайно любовниците си или да ръководят изтезанията на враговете си. Предполагаше се, че днес двата края на тунела са заключени и ключовете се пазят в някой ватикански сейф.“

През Средновековието замъкът бил притежание на различни благороднически фамилии. Бил е във владение на патриция Теофилакт, а след това на неговата дъщеря Марозия, която имала огромно влияние върху управлението на Рим и затова този период е наричан „порнокрация” (т.е. управление на метресите”). Марозия била любовница на папа Сергий ІІІ, майка на папа Йоан ХІ, баба на папа Йоан ХІІ и леля на папа Йоан ХІІІ. Оценявайки надеждността на укреплението папа Николай ІІІ преместил там своята резиденция.


През 19-ти век замъкът е бил използван за затвор, а след обединението на Италия за казарма. На 13.02.1906г. отворил врати за посетители като музей.

Колизеумът - този вечен Гигант


От замъка си купих интересно издание с история и снимки на най-големите паметници, храмове, катедрали и галерии в Рим

Оставям замъка Сант Анджело зад гърба си и се отправям към Пиаца Навона, която ме посреща с воден тътен и множество туристи, прекарващи късния следобед с джелато в ръка и спокойни лица.

Ако в миналото тук са се надбягвали колесници, а в края на 15-ти век е имало пазар, то днес можеш да видиш забележителни архитектурни паметници в бароков стил като църквата Света Агнеса (тя е свързана с легенда, според която Света Агнеса била разсъблечена гола насред площада, но чудо я спасило от унижението – косата ѝ започнала да расте невиждано бързо и покрила голото ѝ тяло) и трите фонтана – Фонтанът на Нептун (Fontana di Nettuno ), Фонтанът на четирите реки (Fontana dei Quattro Fiumi ) и Фонтанът на Мавъра (Fontana del Moro). Фонтанът на четирите реки е по средата на площада и е последният издигнат от трите фонтана. Създаден е от Бернини през 1651 г. и изобразява най-великите реки, които са били известни по времето на Ренесанса - Нил, Ганг, Дунав и Рио де ла Плата.

Вече бях твърде гладна, за да се впусна в още едно издирване на римска забележителност, и реших, че е време да се отдам на едно от любимите си занимания тук – храната. Тръгнах из малките улички зад площад Навона и се изгубих сред изобилие от тратории, ресторантчета, барове, пицарии и джелатерии. Избрах си местенце на име "Il Fico", което стои някак встрани от целия шум и блъсканица.

"Il Fico" е много уютен ресторант с няколко масички отвън, покрити с карирани и бели покривки, характерни за много от местата за хапване в Рим. Около мен се суетяха трима срервитьора, които напарво ухажваха заетите маси наоколо. Всички посетители, освен мен, бяха италианци и на моята маса се отзова вероятно едниственият, който владееше добре английски. Обикновено ме спират туристи, мислейки ме за местна, с молба да ги упътя как да стигнат до Пантеона, например, или как да използват автомата за билетчета на входа на метрото, но тук веднага ме разобличиха. Докато разглеждах менюто, сервитьорът ми донесе чашка с вино просеко, елегантен жест от незнаен господин. Огледах се леко смутена, но не видях някой потенциален ухажор, тъй като всички бяха погълнати от разговори и вино. След малко пред мен се появиха два вида хляб – чабата с подправки и бял, бутилка вода и чаша издтудено вино. Вечерята ми представляваше вкусотия, чието име така и не запомних, но най-общо казано се състоеше от пържолки с босилек, завити под дълги резени прошуто и всичко това гарнирано с гръцка салата.

Точно когато мислех да си платя, сервитьорът ми донесе чинийка с малки домашни сладки и чашка линончело, отново жест от въпросния господин. Вече не ме интересуваше особено кой ме глези с алкохолни напитки, защото храната бе заела цялото място в стомаха, сърцето и мислите ми. Как готвят тези хора, какъв усет за подправки, съчетание на вкусове... Оставих бакшиш от 5 евро и бързо се оттеглих от вкусната прегръдка на "Il Fico" с идеята да се възнаградя за добрия апетит с джелато от "Gelateria Del Teatro". След една измината пряка усетих присъствие зад себе си. Обърнах се и видях сервитьорът да ме доближава с притеснена усмивка. Представи ми се като Армандо, човекът, който през цялото време ми е правил комплименти с просеко, сладки и ликьор, към които сега добавяше няколко мили думи и пожелание за лека вечер. Такива са те, италианците – кавалери и сладури от класа!

Вечерта завърши с три топки джелато, дълго прибиране към хотела, отново покрай реката Тибър и замъка Сант Анжело...

Намерих го - най-вкусното джелато в Рим