Свято място ли е Ватиканът? Съзнавам, че подобен въпрос би възмутил всеки малко по-набожен човек от мен. Как да не е свято, та това е меката на католицизма, ще кажете вие.
Тук лежат тленните останки на светци и папи, тук се съхраняват чудотворни статуи, тук служат хора, посветили тялото, сърцето и душата си на Бог, тук живее папата – жив месия на божието слово по тази грешна земя. Да, но тук освен всичко друго се вихрят корупция на високо ниво, водят се повече политически дискусии, отколкото в който и да е парламент, парите са "свещенна ценност", избухват педофилски скандали, базиликите, катакомбите и музеите на Ватикана са светиня не толкова за смирени християни, колкото за любопитни туристи... Пиша всичко това, намираща се под силен афект и се надявам, че няма да обидя никого, но това според мен е самата истина.
Ватиканът, всичките му забележителности и прилежащите им реликви спират дъха с красотата, мащабността и величието си, те са храм на изкуството на велики творци като Караваджо, Микеланджело, Бернини, Рафаело и пр., спомен за значими събития от историята не само на Рим, но и на цяла Европа. Днес, съдбата на този римокатолически великан е потресаваща. На територията на най-малката независима страна ежедневно се изсипват хора от различни кътчета на планетата и ограбват и малкото духовност останала тук. Все още в съзнанието ми изплуват четирите германки, седнали на стълбите на базиликата Свети Петър, захапали по парче пица; японката с фотоапарата, легнала на мраморния под в църквата в опит да заснеме изключителния ѝ купол; влюбената двойка, кикотеща се несдържано до крака на статуята на Свети Петър; а насред всичко това се откроява отделено с червена лента място за молитва, ревностно пазено от две едри момчета в черни костюми, които със суров тон ти казват "No photo, only pray". Кажете ми къде по-точно трябваше да потърся и евентуално открия Бог?
Знаете ли, аз май дойдох с големи очаквания! Наивно от моя страна, но все си мислех, че попадна ли веднъж във Ватикана, ще усетя християнския Бог, на когото никога не съм била особено предана, независимо, че съм кръстена. Стъпвайки на площада Свети Петър, разбрах, че стотици пъти досега съм била по-близо до Бог сред природата или някоя запусната църквичка в Родопите, отколкото тук. Простих си тази нелепа заблуда и реших, че ще е по-добре да преглътна присъствието на шумни туристи, индийци, продаващи вода за едно евро, гидове, които не те оставят на мира и ти предлагат тур из Ватикана за 25 евро, и да се съсредоточа върху художествената и историческа стойност на площада, а после и на базиликата Свети Петър.
До музеите и Сикстинската капела не бях сигурна дали ще се добера, защото изпитвам нещо като фобия от дълги опашки. И без това наредилите се хора пред базиликата оформяха страховита за моите разбирания върволица посетители от всякакви пол, възраст и раса. Единственото нещо, за което съжалявам е, че нямаше да видя статуята „Лаокоон и синовете му“, намираща се в музея „Пио Клементино“, където са изложени и други древногръцки шедьоври. Но...
Площадът Свети Петър с право е смятан за едно от най-големите постижения на създателя си Бернини (същият, чието дело е и площад Навона). Обграждат го 284 дорийски колони, наредени в четири дъговидни редици, оформящи огромна елипса около площада. Над колоните са поставени още 140 статуи на светци. Няма къде да се скриеш от зоркия поглед на тази божия армия, събрала се пред гроба на Свети Петър.
В центъра на площада се издига египетски обелиск, който е донесен в Рим още от времето на Калигула. Обелискът представлява слънчев часовник, а диаграмата около него – компас. Пред фасадата на сградата се извисяват фигурите на апостолите Петър и Павел, а между тях наднича балконът, от който папата дава благословията си на миряните.
И така, наредих се на опашката за базиликата, чинно изчаках провлачването ѝ под жаркото слънце, а после още по-изпълнително минах през скенера, покрих голите си рамене с жилетка и престъпих прага на базиликата.
Това, което видяха очите ми, бе смайващо. Сетивата молят за няколко секунди покой, в които да възприемат гледката, докато наоколо се разпръскват множеството посетители, заредени с фотоапарати, таблети и телефони. Започна се голямото снимане, което по принцип не е много желателно тук, но кой ти спазва подобни препоръки... Базиликата е свещенният камък, върху който городо е стъпила Римокатолическата църква. През цялото време си представям хладната крипта, в която са гробовете на всички папи оглавявали църквата, начело с този на самия Свети Петър. Това ме респектира по някакъв мистичен начин и увенча първите мигове от разходката из базиликата.
Отдясно на входа се спрях пред прословутата „Пиета“, дело на на Микеланджело Буонароти, когато е бил едва 25-годишен. Божията майка, държаща в скута си мъртвия си син са в човешки размери и са просто... съвършени.
Отместих поглед и го отправих право напред, където стои великолепният централен олтар в базиликата, дело на Бернини. Колоните, на които е поставен олтарът, са бронзови и се извисяват на 20 метра от земята. Всъщност част от бронза, използван за отливането им, е взет, по нареждане на папа Урбан VIII Барберини, от покрива на храма на боговете - Пантеона. Това е поводът да бъде съчинена и крилатата фраза - „Онова, което варварите не дръзнаха да сторят, бе направено от Барберини“. Куполът на базиликата, величествено въздигнат над балдахина, е смайващ. Конструиран е от Микеланджело, когато е на преклонните 90 години. За този си шедьовър Микеланджело бил вдъхновен от купола на катедралата в родната му Флоренция.
Бронзовият Балдахин на св. Петър
Останалата част от базиликата вижте в снимки – статуи, фрески, мраморни колони, злато и вълшебна светлина...
И ето ме в този религиозен град, в който сякаш не е останало нищо божествено. Единствените богове днес са храната и суетата... Поне има история, която да напомня защо трябва да ценим и обичаме Рим