Героинята на днешната ни статия е млада, умна и красива. Заема изключително престижна за възрастта си длъжност, взима висока заплата, която ѝ позволява да живее, без да се притеснява за нищо. На пръв поглед би ви се сторило, че тя е олицетворение на успеха. Самата тя обаче не е напълно доволна от живота си – или ако трябва да бъдем точни, изобщо не е доволна от личния си живот. И няма представа как да промени това.

Ето и нейната изповед.

„Такива като мен нашето общество ги порицава, тъй като симпатизира на брачните двойки, те са основата на обществения мироглед. А аз съм любовницата – тоест, намирам се от другата страна на барикадите, обявявам се против нерушимата брачна клетва.

Това, че имам НЕГО, е огромно щастие за мен. А това, че се срещнахме твърде късно е най-голямата ми болка. Той има семейство – жена и 8-годишен син, когото обича повече от всичко на света. Най-вече заради детето никога няма да напусне жена си. Не познавам по-любещ и всеотдаен баща от него! Впрочем той и с жена си е много мил и нежен. Няма и защо да не е – тя е умна, добра, позитивно настроена. Можехме да бъдем най-добри приятелки с нея, ако не обичахме един и същ мъж. Разликата е, че аз знам за това, а тя не. Въпреки че двете се познаваме, тя понякога минава през офиса ни, един-два пъти дори присъстваше на фирмени партита. Когато се срещаме, тя ми се усмихва приветливо, а на мен стомахът ми се свива от това нелепо положение. Защото и аз ѝ се усмихвам в отговор, а при това с цялата си душа искам тя да няма поводи да идва тук. Защото искам мъжът ѝ да бъде мой.

Да, аз си мечтая двамата да се разведат. На 33 години съм и не искам да си представя дори, че ще изживея живота си със статут на любовница. Като всяка друга жена и аз мечтая за семейство и деца. Но по всичко личи, че не ми е писано да ги получа – любимият ми е вече женен и не смята да променя нищо в живота си. Веднъж, изпаднала в отчаяние, му казах, че бих се примирила и само с това щастие да имам дете от него. Но той е против. Казва, че трябва сам да възпитава децата си, а не да се разкъсва между две семейства – това е безнравствено и ще причини болка на много хора. А сега, както излиза, болката остава само за мен.



Като всички любовници и аз не обичам празниците и почивните дни. Да прекарам ден-два в компанията на родителите си или в гордо усамотение не е твърде голямо удоволствие! Приятелките ми си имат свои семейства и свои задачи, а и не се радват много на самотното ми присъствие там, където всички са по двойки.

Отношенията ми с майка ми са още един повод за главоболие. Тя знае в какво положение съм и е категорична по този въпрос – аз съм същинска престъпничка, защото съм посегнала на нещо чуждо. Моите възражения, че аз също искам да бъда щастлива, тя не ги приема. Казва, че нямам правото да търся щастието си на чужда територия. Нейната категоричност направо ми къса сърцето – тя нали вижда, че не искам друг мъж освен него, за какво ми е да си губя времето в търсене на алтернативи? Пък мама, с упорството на човек, който вече знае всичко за живота, твърди, че клин клин избива. Трябвало да си намеря добър почтен мъж и тогава ще имам шанса да сложа край на тази двусмислена ситуация най-сетне. Заради настояванията ѝ пробвах да ходя на срещи с други мъже, но винаги се връщах от тях тотално отчаяна – с човек, който не те интересува, не просто да си легнеш не можеш, ами и да идеш на кино ти е гадно.

Понякога ми хрумват разни ужасни идеи. Например да се обадя на жена му и да ѝ разкажа всичко за нас. Причината да не съм го направила още не е, че ми е жал за нея. Просто си представям много добре докъде ще доведе това. Ще избухне скандал, но тя няма да го напусне – такъв мъж не се изхвърля току-така. А той никога няма да ми го прости. Тоест, след подобно обаждане шансът да го изгубя е много по-голям от шанса да го освободя. Не мога да поема този риск.

Напоследък все по-често се замислям за перспективите си в живота. И за свой ужас не виждам светлина в края на тунела. Не ми е писано да бъда с любимия си, нито да имам дете от него. Само едно знам – че го обичам. За мен е важно и днес, и утре да имам възможността да бъда до него, да го виждам, да чувам гласа му, да усещам докосванията му. Мама казва, че това е някакво умопомрачение, че ще ми мине. Но то продължава вече седем години! Не знам колко още ще продължи. Аз съм едновременно щастлива и нещастна. Имах късмета да срещна любовта на живота си, но щастието ми с нея е толкова горчиво…“

Автор: Ива Петрова