Умишлено избягвах скандала с Елена Поптодорова. Струваше ми се дребнав, прекалено прозаичен този сюжет. Някогашната преводачка на Тодор Живков, бившият посланик на България в САЩ, една жена с „наследство“ - видяхте я - спипана да „краде“ скъп крем на летището във Варшава. Умишлено избягвах подигравките, които валяха по медии и социални мрежи, докато в неделя вечер в „най-трудното“ си телевизионно интервю на живо Елена Поптодорова се извини за нелепия инцидент и защити своята чест.

Ето нещо, което си струва да коментираме. Женското достойнство, човешкото достойнство.


Вместо да замете срама под килима, Елена Поптодорова се изправи и призна: „Да, съжалявам, чак в самолета установих, че кремът е в моята чанта. След два дни го върнах непокътнат и си платих глобата“. Тя вече подаде оставка от Американския еврейски комитет във Варшава. Какво повече би могла да направи? Да се скрие и да замълчи? Ако някой е очаквал подобно поведение, ако снишаването е донякъде нормално за българските стандарти, то Поптодорова намери най-правилното решение.

Защото нейният случай прекалено бързо погрозня, прекалено бързо надмина своите измерения на търговски инцидент на летище и се превърна в публичен линч. Оставям настрана политическите интриги, бизнес интересите, преговорите с Поптодорова за различни постове и настъпващите избори, защото нейното искрено и емоционално интервю ни показа как трябва да реагира падналият на целокупното желание да бъде охулен и смачкан.

Не е срамно да сгрешиш, а да не си признаеш


Иска се смелост да застанеш пред камерите, когато медийното огледало е изкривило личния ти живот, при това с десетилетия назад. Когато определени издания са „съобщили“, че си развила клептомания след нещастната смърт на 2-годишното ти момиченце. А други са цитирали „източници от Държавна сигурност“, според които твои серийни кражби са прикривани от американската полиция. А трети твърдят, че си изоставила парализирания си съпруг, за да обрисуват твоята безнравственост.

Иска се смелост да застанеш пред камерите, когато населението те сочи с пръст: “Ха-ха-ха, комунистическа крадла, какво да очакваш от нея“; „Ха-ха-ха, американски ястреб, мисли се за безнаказана“. Всъщност, трябва да се защитиш, когато се окаже, че цялата ти кариера, ценности, опит, култура, че целият ти живот е втикан в кутийка от 50 грама за 400 долара, а сметката е надписана многократно.

По правило политиците боравят с чуждите прегрешения, а не със своите. Волна или неволна, грешката е капитал в ръцете на опонента. Признанията, доколкото могат да бъдат напълно искрени, са рядкост. Но не само политиците правят така. Всички правят така, разликата е просто в медийния мащаб.

Замислете се – как излизаме от неприятните ситуации?

Колко често признаваме, съжаляваме и обясняваме на другите собствените си неправилни постъпки? Или просто предпочитаме да замълчим, да обърнем гръб на истината, да забравим? От срам или от страх, струва ми се, че в реалния живот по-често се случва да премълчаваме, когато сгафим.

Така се оказва, че живеем два живота – онзи, който само ние познаваме, и онзи – безгрешният, в който се самооправдаваме и самозалъгваме при всяка грешна стъпка, а до близките и приятелите допускаме контролирана информация.

Например: Паркирах неправилно, защото нямаше къде другаде. Не си платих данъците, защото няма да ме хванат. Взех една хубава книга от приятел, но няма да я върна, защото той вече е забравил. Изневерих на гаджето, ама няма да се повтори. Не вдигам телефона на чистачката на входа, защото сега не искам да й плащам. Взеха ми книжката, да, карах пиян, ама просто полицаите много се заядоха....

Признаването на грешка не ни прави по-уязвими пред другите, а по-силни пред самите себе си. Това ни помага по няколко начина. Първо, за да се освободим от напрежението и чувството на вина. Второ, за да намерим как да поправим стореното. Трето - и най-вече, за да продължим напред с достойнство.


Автор: Aни Филева