Покъртителният доклад на една акушерка от Освиенцим

19 май 2017 | 11:00
видяна 33622
коментари 14

През последните дни политическите страсти се нажежиха и то заради една много деликатна тема - нацизма. Би трябвало към днешна дата да имаме национален консенсус по нея, но уви - това все още не така. А истината е само една. Ето защо ние предпочитаме да ви разкажем една реална история - такава, каквато я описва акушерка, преживяла зверствата на Освиенцим. Полякинята Станислава Лешчинска прекарва две години в лагера на смъртта, но рапорта си пише чак през 1965 г. А спомените й са болезнени. И истински. И неподменими.

                                                             Станислава Лешчинска

„За 35 години работа като акушерка прекарах две години като затворничка в женския концентрационен лагер Освиенцим-Бжезинка, продължавайки да изпълнявам професионалния си дълг. Сред огромния брой жени, които докарваха, имаше много бременни.
Работех като акушерка на смени в три дъсчени бараки с големи пролуки, проядени от плъхове. От двете страни във вътрешността на бараките се издигаха триетажни нарове. На всеки от тях трябваше да се поберат три или четири жени – върху мръсни сламени матраци.
Беше мъчително, защото сламата отдавна беше изгнила и болните жени лежаха направо върху голите дъски, при това не гладки, а с ръбове, които се забиваха в тялото и костите.
По средата на бараката имаше кирпичена печка с прикрепени по краищата топки. Това беше единственото място за израждане на бебетата, тъй като друго съоръжение за тези нужди нямаше. Печката се палеше само няколко пъти в годината. През останалото време вееше студ, мъчителен, пронизващ, особено през зимата, когато от покрива надвисваха ледени висулки.
Водата за родилката и детето трябваше да си набавям сама, като донасянето на едно ведро ми отнемаше поне 20 минути.

На 27 януари Червената армия освобождава лагера. От 234 000 деца заварва оцелели едва 611.

В тези условия съдбата на родилката беше плачевна, а ролята на акушерката – невероятно трудна: никакви противовъзпалителни средства, никакви превързочни материали. В началото бях оставена на произвола: при усложнения, изискващи намесата на лекар-специалист, като ръчно отделяне на плацентата например, трябваше да се оправям сама. Германските лагерни доктори – Роде, Кениг и Менгеле – не можеха „да петнят“ лекарското си призвание, като оказват помощ на представители на други националности, затова нямах право да ги викам на помощ.

На 27 януари Червената армия освобождава лагера. От 234 000 деца заварва оцелели едва 611.

По-късно на няколко пъти ползвах помощта на полската лекарка Ирена Конечная, работеща в съседното отделение. А когато и аз се разболях от коремен тиф, голяма помощ ми оказа доктор Ирена Бялувна, която се грижеше всеотдайно за мен и моите болни.

За работата на лекарите в Освиенцим няма да споменавам, тъй като видяното от мен надхвърля способността ми да опиша с думи цялото величие на лекарското призвание и героично изпълнения им дълг. Подвигът на лекарите и тяхната самоотверженост ще останат запечатани в сърцата на тези, които никога не ще могат да разкажат за това, защото загинаха с мъченическа смърт.
Лекарят в Освиенцим бе принуден да се бори за живота на осъдените на смърт, жертвайки собствения си живот. Той разполагаше само с няколко пакета аспирин и огромно сърце. Там лекарят работеше не за слава, чест или удовлетворение на професионалните си амбиции. За него съществуваше само лекарският дълг – да спасява живот на всяка цена.

Деца показват лагерните си номера, татуирани на ръцете им.

В ръцете ми се родиха над 3000 деца. Независимо от невъобразимата мръсотия, червеите, плъховете, инфекциозните болести, липсата на вода и другите ужаси, които не съм в състояние да опиша, се случваха чудеса.
Веднъж есесовският доктор ми заповяда да изготвя отчет на заразите при раждане и смъртните случаи при родилките и новородените. Отвърнах му, че не съм имала нито един смъртен случай нито при майките, нито при децата. Докторът ме погледна недоверчиво. Каза, че даже най-добрите клиники към немските университети не могат да се похвалят с такива постижения. В очите му се четеше гняв и завист. Възможно е изтощените до краен предел организми вече да не са представлявали хранителна среда дори за бактериите.
Бъдещата родилка се принуждаваше дълго време да се лишава от къшея хляб, за да си набави чаршаф. Този чаршаф се накъсваше на ленти, които да послужат за пелени на бебето.
Прането на пелените беше голяма мъка, особено заради забраната да се напускат бараките, а и заради невъзможността човек да върши свободно каквото и да било вътре в тях. Изпраните пеленки родилките сушеха върху собственото си тяло.
До май 1943 г. всички деца, родени в лагера Освиенцим, бяха умъртвявани зверски: давеха ги във варел с вода. Това се вършеше от медсестрите Клара и Пфони. Първата беше акушерка по професия, пратена в лагер за детеубийство. По тази причина бе лишена от правото да работи по специалността. Затова ѝ беше заръчано да върши онова, за което беше най-пригодна. Беше ѝ поверена и отговорната длъжност „старша“ на бараката. За помощница ѝ бе прикрепена немската проститутка Пфани. След всяко раждане от стаята на двете жени родилките дочуваха силно бълбукане и плискане на вода. Малко след това майката можеше да види телцето на своето дете, захвърлено на снега за храна на плъховете.

През май 1943 г. положението на някои деца се промени. Синеоките и русокоси бебета се отнемаха от майките им и се отправяха в Германия с цел денационализация. Откарването на децата бе съпроводено от пронизителния плач на майките. Докато детето бе при майката, самото майчинство ѝ даваше лъч надежда. Раздялата беше най-страшна.

Еврейските деца продължаваха да давят с безпощадна жестокост. Беше немислимо да укриеш еврейско дете, нито да го скриеш сред нееврейчетата. Клара и Пфани следяха крайно внимателно ражданията на еврейките. Новороденото татуираха с номера на майката, давеха го във варела и го изхвърляха от бараката.

Съдбата на останалите деца беше още по-лоша: те умираха бавно от гладна смърт. Кожата им изтъняваше като пергамент, под нея прозираха сухожилията, кръвоносните съдове и костите. Най-дълго издържаха съветските деца – близо 50% от лагерничките бяха от Съветския съюз.

Измежду многото преживяни трагедии особено живо си спомням историята на една жена от Вилнюс, пратена в Освиенцим заради помагачество на партизаните. Веднага след като роди, някой от охраната извика номера ѝ (лагерниците се извикваха по номера). Тръгнах да обяснявам каква е ситуацията, но нищо не помогна, само предизвика още повече гняв. Разбрах, че я викат за крематориума. Тя загърна бебето с мръсна хартия и го притисна към гърдите си… Устните ѝ беззвучно мърдаха – явно искаше да попее на младенеца, както правят майките понякога, нашепвайки приспивни песни на децата си, за да ги утешат в мъчителния студ и глад и да смекчат мъките им.

Но жената бе толкова отмаляла, че нямаше сили да издаде звук – само едри сълзи се стичаха по необикновено изпитите ѝ, бледи страни и капеха върху главицата на обреченото отроче.
Трудно ми е да кажа кое в този момент беше по-трагично – терзанието от смъртта на младенеца, загиващ пред майчиния поглед, или от смъртта на майката, съзнаваща, че оставя рожбата си на произвола на съдбата.
Сред всички тези кошмарни спомени съзнанието ми гложди една мисъл, един лайтмотив. Всички деца се родиха живи! Тяхната цел бе да живеят! Едва трийсет бебета оцеляха лагера. Няколкостотин бяха отведени в Германия, за да бъдат денационализирани, над 1500 бяха удавени от Клара и Пфани, повече от 1000 деца умряха от глад и студ (тези приблизителни данни не включват периода до края на април 1943 г.).

Паметникът на Станислава Лешчинска в църквата „Св.Анна“ край Варшава

До този момент нямах възможност да предам на Здравната служба акушерския си доклад от Освиенцим. Правя го сега в името на тези, които не могат да разкажат на света за причиненото им зло, в името на майката и детето.
Ако някога в моето Отечество, независимо от печалния опит на войната, се стигне до действия, насочени срещу живота, се надявам своя глас да надигнат всички акушерки, всички истински майки и бащи, всички порядъчни граждани, за да защитят живота и правата на детето.

В концентрационния лагер всички деца – въпреки очакванията – се раждаха живи, красиви, пухкавички. Природата, противно на ненавистта, се бореше упорито за своите права, намирайки
невероятни жизнени резерви. Природата е учител за акушера. Той, заедно с природата, се бори за живот и заедно с нея провъзгласява най-прекрасното нещо на света – детската усмивка“.

*Материалът е публикуван в solidbul.eu

Коментари

14 Йек
  21 май 2017 | 19:47 отговор
 

Аз съм гледал атласи със снимки от лагерите. Рязане на корема на бременна жена и отделяне на мускулите, кръвоносните съдове, нервите и др. тъкан. Следва зашиване с канап. Аз не можах да ги издържа всичките тези атласи. Как ви звучат европейските ценности: температура минус 25 градуса, събличат хората голи и ги поливат със студена вода. В края на работния ден немци и австрийци се прибират по домовете си при децата и жените.

 
13 Петър
  20 май 2017 | 18:09 отговор
 

Питам се колко ли деца са умрели от гладомора в Украйна, сътворен от Сталин? А, колко деца, жени и старци са умряли в Гулаг и Сибир? По спомените на единиците оцелели там условията са били по-жестоки от тези в Освиенциум.....Така, че като заклеймяваме едното/национал-социализма/ да не забравяме зверствата и жертвите и сталинизма и комунистическия терор!

 
12 роналдо е най отзад
  19 май 2017 | 18:56 отговор
 

А за плувния басейн в Освиенцим...нищо.

 
11 алекс
  19 май 2017 | 18:34 отговор
 

фашизъм=комунизъм!!! Освиенцим=Белене!!! Кога ще обявят българските комунисти за фашисти??? Те са убиици!!

 
10
  19 май 2017 | 16:49 отговор
 

Дано никога не се повтарят тези ужасии.

 
9
  19 май 2017 | 16:26 отговор
 

ама много са пухкави децата

 
8 двете лица
  19 май 2017 | 15:45 отговор
 

Че са вършени зверства са вършени но знаете ли колко ползи за човечеството благодарение на които съвремения свят би бил невъзможен и са излезнали именно от тези лагери.Защо да се говори за нацизма е подсъдимо , а да се говори и възхвалява комунизма може ? Това лицемерие и тази платена криворазбрана толерантност няма да свърши хубаво защото е фалшива.

 
 
19 май 2017 | 18:31

Да така е, има някои ползи (без тях света ни не бил невъзможен, просто щеше да е по-различен, не можем да знаем какъв). Но, кавито и ползи да са извлечени, те не могат да оправдаят зверствата. Добре би било възхвалата на комунизма също да е посъдна.

7 mitko
  19 май 2017 | 15:01 отговор
 

Otkade taq ragdaemost na nqkolko hilqdi deca. Evreite ne bqha li po otdelno v barakite spored pola. 20 minuti za vedro voda i nqkolko hilqdi ragdaniq za tozi period ot vreme....... akuscherkata e bila samo vodonoska

 
 
123
19 май 2017 | 20:34

Вече са били бременни, когато са ги затваряли в лагера.

6
  19 май 2017 | 14:57 отговор
 

 
5
  19 май 2017 | 14:57 отговор
 

 

Добави Коментар

Най-четени