Днес отбелязваме Световния ден на книгата и по този повод Woman.bg стартира месец на литературата, в рамките на който ще организира игри и ще раздаде награди. Съвсем скоро очаквайте първото ни предизвикателство!

А сега ще ви представим една дръзка и вълнуваща творба - "Коя беше Алис" от Т. Р. Ричмънд

Коя по дяволите е Алис?

Името й е Алис Салмън, обича да си води дневник и няма търпение да се изнесе от къщи, макар в началото на романа да е едва на петнайсет. Ведро момиче с приятна външност и афинитет към творчеството на Плат. Понякога бърка думата „анаграма” с „анахронизъм”, но знае какво е „апофаза” и това навярно я извинява.

Няколко страници по-надолу откриват мъртва бивша студентка по литература на име Алис. Удавена в реката. Не е ясно дали се е случило от непредпазливост, или е била убита. Освен ако не се е самоубила. Една от по-правдоподобните теории твърди, че била на моминско парти и с няколко от момичетата излезли с гумена лодка… Меган, най-добрата й приятелка, е потресена.

„Всеки, който е някой, умира на двайсет и седем“, заявява Алис след смъртта на Ейми Уайнхаус. Но самата Алис не доживява и толкова.

Нелинейният разказ дава възможност на читателя сам да сглоби пъзела около трагичния случай с младата жена. Навярно за да внуши, че всеки от нас е част от историята на другите, авторът загърбва строгия сюжет и поднася информацията под формата на серия от писма, постове във Фейсбук и Туитър, плейлисти, записки в дневника на героинята и коментари във форуми. Читателят постепенно научава, че Алис си е „падала по чашката” и е имала сложни отношения с много хора, включително с майка си и с неколцина мъже, един от които, Кук, е бил почти обсебен от нея…

Романът е предупреждение за опасностите, които дебнат във виртуалното пространство и за влиянието на деморализираните медии. Така функционират новините в наши дни: гигантска гротескна игра на развален телефон. Примамки, слухове, откъслечни разговори, жалка преиначена информация, дочута кой знае откъде. А натрупаната болка все трябва някъде да се дене, казват психиатрите. Затова трябва да я изливаме навреме. Да се научим да я връщаме обратно в света.

Т. Р. Ричмънд (псевдоним на Тим Релф) предизвиква фурор със своя новаторски психологически трилър „Коя беше Алис”, вдъхновен от дългогодишната му работа като журналист. Идеята му хрумва, докато преглежда Туитър, където попада на екстравагантна дискусия на тема: „Коя песен бихте искали да звучи на вашето погребение”. Вестник „Телеграф“ поставя произведението в класацията си за най-добрите криминални романи за 2015 година.

Биография на Алис Салмън в Туитър, 8 ноември 2011 г.
Публикува рядко, пазарува често. Мнения (предимно) собствени. Третирайте предпазливо. Ако ви попаднат, върнете на изпращача. Между другото, пия ниско-маслено лате с пяна...

Любими цитати на Алис Салмън от профила ѝ във Фейсбук, 3 ноември 2011 г.

„Граматиката е разликата между това да си знаеш дефектите и да знаеш, че си дефектен.“ - Анонимен

„Бъди героинята на своя живот, не жертвата.“ - Нора Ефрон

„Истината ранява за кратко; лъжите – завинаги.“ - Анонимен

„Всички сме чували, че ако един милион маймуни заблъскат по един милион пишещи машини, накрая ще се получи творба, достойна за Шекспир. Сега, благодарение на интернет, знаем, че това не е вярно.“ - Робърт Виленски

„Младостта е мечта, форма на химическа лудост.“ - Ф. Скот Фицджералд

Четете още: Как наказват хомосексуалистите в Индонезия

Откъс от писмо на проф. Джереми Кук

Проблемът, Лари, беше, че образът на Алис се загнезди в съзнанието ми. Опитвах се да си я представя умиротворена и спокойна като Офелия в картината на Миле, как плава с лице нагоре, а роклята ѝ танцува във вихри и водовъртежи. Само дето река Дейн не е бистрият хладен поток от въображението на Джон Евърет Миле; тя е мръсна и коварна, пълна е с наноси и плъхове. За времето, през което се опитах безуспешно да отгатна три думи в кръстословицата – някога я решавах цялата, докато изпия чаша кафе, но изглежда, напоследък ми убягва информация, – колективното обсъждане я превърна в различен човек от този, когото си спомнях: сега играеше тенис на конкурентно ниво, славеше се с избухлив нрав и говореше френски, говореше го като роден език. Доколкото знаех, нито едно от тези неща не беше истина.
– При всички положения беше супер секси – заяви един от новите младежи.
– За бога – процедих, – чуйте се само, същински лешояди.
– Не го вземай толкова присърце, старче – пошегува се той.
Някой започна да обяснява как ноктите и косата продължават да растат, след като умреш, но телефонните разговори успокоиха нещата и разговорът се измести към други
теми: здравното обслужване, доклада на съдия Левесън, последния кръг от преговори
за плащане, ситуацията в Сирия. Припомних си дипломирането ѝ.

Присъствието ми не предизвика учудване. Защо да е иначе? Аз бях уважаван член на факултета. Един от
основателите; основна фигура. Просто отидох да пожелая на випуск 2007-а добър път; да видя как поемат по широкия свят. Стоях тихо в дъното – най-подходящият за мен епитаф – и гледах Алис, пораснала и завършила.
Изглеждаше много изящна с квадратната шапка и тогата. Щеше да ми е приятно да се
видя с майка ѝ там, но или я бях изпуснал, или тя ме отбягваше. Елизабет. Горката жена. Как ли щеше да узнае новината? Вероятно от полицията; вероятно ще отидат до дома ѝ, вместо да се обадят по телефона. Един господ знае какво ще ѝ причини това; беше с крехка душевност и в най-добри дни. Спомних си как изглежда, когато плаче. Говоря за майка ѝ, Лари, не за Алис. В паметта ми изникна особеният механизъм на скръбта ѝ: начинът, по който лицето ѝ променяше формата си, същото ставаше и с цялото ѝ тяло. Оставих вестника.
Имах чувството, че всеки момент ще заплача, а не бях го правил от двайсет и пет години.
– Индевър – подвикна Харис от другия край на стаята. – Малкото име на телевизионен герой.
Индевър – така се казва инспектор Морс.
Прав беше. Хитрият кучи син беше прав.
Поднасям извинения, че отново се разтоварвам пред теб, Лари, но ти си единственият човек, с когото мога да съм искрен. Самото изваждане на писалката (ръкописно писмо, какви възхитителни динозаври сме) и започването със стандартния поздрав ми носи такава утеха. Няма нужда от формалности, от въздържане, мога да бъда какъвто съм. Оценявам, че не е нужно да ти напомням да не споменаваш за това пред никого, тъй като неизбежно ще последва отзвук.
Тя не заслужаваше да умре, Лари.

Твой както винаги,
Джереми

Автор: Юлия Петкова

Четете още: Любопитни факти за Земята