„Векът на Луи XIV“ (ИК „Изток-Запад“) от Франсоа Волтер запознава читателите не само с биографията на един от най-значимите френски владетели, но и предлага обстоен поглед върху интелектуалния, социалния и икономическия живот във Франция и Европа през XVII век.

Франсоа-Мари Аруе (1694-1778) е френски писател, философ, ерудит, станал символ на епохата на Просвещението. Видният интелектуалец е известен с псевдонима си Волтер. Той е изтъкнат мислител, оказал огромно влияние върху европейския интелектуален елит. Стилът му се отличава с елегантност и прецизност, както и с тънка ирония.

Ето какво пише самият Волтер за „Векът на Луи XIV“: „Стремежът ни не е да създадем само животопис на Луи ХІV, поставяме си и по-обширна цел – желаем да се опитаме да обрисуваме за потомците не действията на един-единствен човек, а духа на хората през един век, надминал другите със своето просвещение.“

Трудът на френския интелектуалец е първото мащабно проучване върху управлението на Луи ХІV. Кралят Слънце през периода на своето властване (1643-1715) успява да направи Франция доминираща сила в Европа. Ето защо книгата на Волтер е обширно проучване върху политическия, социалния и културния живот на Стария континент.

Според Волтер съществува пряка връзка между икономическия просперитет и развитието на културата. Ученият смята, че всеки владетел може да взима добри или лоши управленски решения, но действително важното е какво оставя след себе си в областта на културата. Именно заради постиженията в областта на културата Волтер поставя управлението на Луи ХІV наравно с постиженията на Древна Гърция, Древен Рим и Италианския Ренесанс, и го смята за един от златните периоди в човешката история.

Френският интелектуалец пише: „Европа е задължена за възпитанието и обществения си дух на двора на Луи ХІV.“

Трудът на Волтер разглежда големите политически и военни събития по време на управлението на френския крал. Представени са вътрешното устройство на кралството, личният живот на владетеля, неговият двор. Специално внимание е отделено на разцвета на науката и изкуствата и напредъка на човешкия дух.

В първия том на „Векът на Луи XIV“ Волтер се спира обстойно върху ситуацията във Франция и Европа преди идването на власт на Краля Слънце. Отделено е внимание върху регентството на кардинал Мазарини, самостоятелното утвърждаване на Луи на престола, отношенията с аристокрацията и църквата. Волтер подробно се спира върху геополитическата ситуация в Европа и войните, които води френският крал, за да направи страната си доминиращ фактор на Стария континент.

„Векът на Луи XIV“ е ценна книга не само защото дава обширен и задълбочен поглед върху управлението на Краля Слънце; тя е паметник на историографията от XVIII век.

Начинът, по който Волтер описва събитията и хората в книгата, неговият исторически подход са забележителни за времето си и проправят пътя на съвременната историография. Текстът на Волтер е и основополагащ за френската литературна история.

Откъс

При сватбата на Луи ХІV били проявени значителни великолепия и вкус, които нараснали впоследствие. Когато той се появил със своята съпруга кралицата, Париж с възторжено уважение и разнеженост съзрял младата кралица, действително красива, покачена на прелестна колесница, изработена по нов начин; кралят яздел до нея и бил разкрасен с всичко, което можело да подчертае мъжествената му и героична красота, привличаща всички погледи.
В края на Венсенската алея била издигната триумфална арка върху каменна основа; времето обаче не позволило тя да бъде довършена с трайни средства: оформили я от гипс, а впоследствие била напълно съборена; моделът бил рисуван от Клод Перо. Пак за тази церемония била обновена портата „Сент Антоан“; тя представлявала не тъй възхитителен паметник, но била украсена с нелоши скулптурни елементи. Всички, които през деня на битката при „Сент Антоан“ били виждали как през тази порта, тогава зарешетена, се внасяли толкова мъртви тела или умиращи граждани, а сега наблюдавали това тъй различно шествие, благославяли небето и въздавали благодарност за една толкова радостна промяна.
За да бъде по-празнична сватбата, кардинал Мазарини уредил в Лувъра да бъде представена италианската опера Ercole amante („Влюбеният Херакъл“). Тя не се харесала на французите: за тях било приятно единствено когато танцували кралят и кралицата. Кардиналът пожелал да се изтъкне и със спектакъл, който допадал повече на вкуса на нацията: държавният секретар Лион се заел да поръча композирането на своеобразна алегорична трагедия, подобна на „Европа“, около която бил положил усилия кардинал Ришельо. Голямо щастие било за великия Корней, че не бил избран да пише по тази отвратителна канава. Историята била за Лисид и Хесперия: Лисид представлявал Франция, а Хесперия – Испания. Работата била поверена на Кинò; той се бил прославил твърде с пиесата „Мнимият Тиберин“, която, макар и лоша, имала голям успех. Това не се повторило с „Лисид“; представили я в Лувъра и единственото хубаво нещо били сценичните механизми. Маркиз Дьо Сурдиак, по име Рийо, на когото се дължи по-късното утвърждаване на операта във Франция, по същото време със свои средства и в своя замък в Ньобург представил „Златното руно“ на Пиер Корней със сценични механизми. Кинò, който бил млад и с приятно лице, бил спечелил двора; Корней разполагал със своето име и с Франция. Тъй или иначе, във Франция дължим операта и комедията на двама кардинали.
Подир сватбата на краля безкрайно се редели празненства, удоволствия, галантни истории: те станали още повече, след като Негово Височество, братът на краля, се бракосъчетал с Хенриета Английска, сестра на Чарлс ІІ, и били прекъснати единствено през 1661 г. поради смъртта на кардинал Мазарини.
Няколко месеца след смъртта на министъра се случило безпримерно събитие; не по-малко странно е, че всички историци го пропускат. При съвършена тайна в замъка на остров Сент Маргьорит в морето край Прованс бил изпратен незнаен затворник с ръст, по-висок от обичайния, млад, с красиво и благородно лице. По пътя си затворникът носел маска, чийто подбрадник бил снабден със стоманени пружини, които му позволявали да се храни с маската на лицето: ако се откриел, имало заповед да бъде убит. Той останал на острова, докато един доверен офицер на име Сен Марс, губернатор на Пинероло, не станал управител на Бастилията през 1690 г., като тогава отишъл да го вземе от остров Сент Маргьорит и го отвел все тъй маскиран в Бастилията. Преди прехвърлянето с него отишъл да се види на острова маркиз Дьо Лувоа, който разговарял с него прав и с уважение, граничещо с дълбока почит. Непознатият бил откаран в Бастилията, а там го настанили почти също тъй добре, все едно бил в замък: каквото поискал, не му се отказвало; особено силно държал на извънредно финото бельо и на дантелите; свирел на китара. Хранели го отлично, а управителят рядко си позволявал да седи пред него. Един стар лекар на Бастилията, който често се бил занимавал със заболяванията на този особен мъж, е казвал, че никога не е виждал лицето му, макар често да е гледал езика му и останалите части от тялото му. Бил възхитително добре сложен – така разправял лекарят; кожата му била възмургава; дори самото звучене на гласа му било любопитно, никога не се оплаквал от положението си и изобщо не допускал да се предположи кой е.
Непознатият умрял през 1703 г. и бил погребан през нощта при енорийската църква „Сен Пол“. Двойно по-удивително е, че когато той бива изпратен на остров Сент Маргьорит, в Европа не изчезва нито един значителен човек. Затворникът несъмнено е бил такъв; ето какво се случва през първите дни на заточението му на острова. Управителят лично му поднасял блюдата на масата и се оттеглял, като го заключвал. Един ден затворникът написал с нож нещо върху сребърна паница и я изхвърлил през прозореца към лодка, плаваща край брега, почти под кулата; един рибар, комуто принадлежала лодката, взел чинията и я отнесъл на управителя. Той се втрещил и попитал рибаря: „Прочетохте ли написаното върху чинията, някой видя ли я в ръцете ви?“ Рибарят отвърнал: „Не умея да чета; ей сега я намерих, никой не я е виждал.“ Селянинът бил задържан, докато управителят се осведомил, че е напълно неграмотен и че чинията не е била видяна от никого. Той му казал: „Вървете, хубаво за вас, че не можете да четете.“ Сред хората, осведомени за този факт, има и едно лице, достойно за доверие, което е още живо (1760). Господин Дьо Шамияр се оказва последният ръководител на кабинет, опазил странната тайна: неговият зет, вторият маршал Лафьояд, ми разправи как преди смъртта на неговия тъст на колене го молел да му разкрие какъв е бил този човек, известен неизменно само с името човекът с желязната маска; Шамияр му отвърнал, че това било държавна тайна и бил дал клетва никога да не я разкрива. Впрочем остават все още доста мои съвременници, удостоверяващи правдивостта на изнесеното от мен, а не съм бил запознаван с друг по-необичаен и по-добре засвидетелстван факт.
И тъй, Луи ХІV делял времето си помежду развлечения, подобаващи за неговата възраст, и дела, съответстващи на неговия дълг. Всеки ден свиквал съвета, а после работел тайно с Колбер. Тяхната тайна дейност породила бедата на известния Фуке, при която пострадали държавният секретар Генего, Пелисон, Гурвил и още доста хора. Сгромолясването на този министър, към когото имало основание да се отправят далеч по-малко упреци, отколкото към кардинал Мазарини, доказало, че не всеки има право да извършва сходни грешки: погубването му било вече утвърдено, когато кралят приел да посети великолепното тържество, подготвено за него от министъра в дома му във Во. Палатът и градините били стрували осемнайсет милиона, като днес можем да ги приравним към трийсет и пет: той престроявал палата два пъти и изкупил три селца, като землищата им били обхванати от грамадните градини, частично залесени от Льонотр и смятани тогава за най-красивите в Европа. Шадраваните във Во, които впоследствие изглеждали твърде посредствени пред фонтаните във Версай, Марли и Сен Клу, тогава били направо чудо; ала колкото и прекрасен да е бил домът, харчът от осемнайсет милиона, за който все още се пазят сметките, доказва, че устройването му е било прекомерно разточително, а разточителството не е устройвало и самия крал, спрямо когото също се е прилагало. Действително Сен Жермен и Фонтенбло, единствените празнични постройки, обитавани от краля, изобщо не можели да се сравняват с Во: Луи ХІV е усетил това и се е вбесил. Навсякъде из сградата личат гербът и девизът на Фуке: катерица със словата Quo non ascendam? („Къде не бих се покачил?“). Кралят пожелал превод; честолюбието на девиза не го настроило по-миролюбиво. Придворните отбелязали, че катерицата навсякъде била нарисувана преследвана от смок, какъвто имало в герба на Колбер. Тържеството надхвърляло някогашните празненства на кардинал Мазарини и по великолепие, и по вкус: за пръв път било дадено представление на „Неприятните“ на Молиер; прологът бил от Пелисон и всички му се възхитили. Общите развлечения твърде често прикриват или пораждат частни неволи във всеки двор и ако не била кралицата майка, главният интендант и Пелисон щели да бъдат арестувани във Во в деня на увеселението. Неприязънта на краля нараствала, понеже госпожица Дьо Лавалиер, към която владетелят вече изпитвал истинско привличане, била известна с мимолетната си връзка с главния интендант, който не пропускал подобно задоволяване на страстите си: той бил предложил на госпожица Дьо Лавалиер двеста хиляди ливри; предложението било прието с възмущение още преди тя да имала някакви кроежи спрямо сърцето на краля. След като подразбрал какъв могъщ съперник има, главният интендант се опитал да стане душеприказчик на онази, която не бил успял да притежава, и с това бил още по-дразнещ.