Казвам се Лея (всъщност, се оказах момченце). Така ме нарече какичката, която ме намери под един балкон.

Стоях си в тъмното и не спирах да маяукам – знаех, че така ще ме чуят, че все някой ще се спре, ще ме види и ще ме вземе със себе си. Почти всеки, който минаваше покрай мен, ме поглеждаше – някои се заглеждаха с въздишка, други се опитваха да ме сплашат с шумно „Пссстт“.

Аз все така си стоях под балкона и с прегракващ глас мяуках... Тогава тя се появи... Носеше раница и чадър. Чу ме и се спря. Клекна при мен и започна да ми говори нещо на човешки – не разбирах какво ми казва, но знаех, че е нещо мило. Огледа се наоколо, замисли се за миг и внимателно ме взе в ръце. Веднага се сгуших в нея и от радост гласът ми съвсем изчезна. Опитвах се да ѝ кажа колко дълго съм я викала, но от устата ми не излизаше почти нищо.

Озовахме се в нейната къща, където ни чакаше едно голямо, черно куче. Май не ме хареса и се наложи моята кака да ме сложи в отделна стая, далече от черния Куч.

Сега си имам кашон с мек пуловер вътре, купичка с вода и чинийка с тооолкова вкусна храна (e, тя вече е в коремчето ми). Сега си лежа тихо и кротко и се чудя какво ли ще стане с мен и моята кака.

Но тя ме гледа някак тъжно... Говори с някой по телефона, седна да пише нещо на компютъра и все ме гледаше с тъжна усмивка. Май се чуди на кой да ме даде. Големият Куч не спира да души под вратата...

Вижте, аз съм добро коте – само една баня ми трябва и ще съм като истински принц. Рижава ми е козинката, а очите – зелени. Искате ли тази Коледа да я посрещнем заедно? Ако искате, пишете на моята кака на този мейл – avgustina.todorova@woman.bg и тя ще се свърже с вас. А сега ще се свия в топлия пуловер в кашончето ми и ще ви чакам.