Франц Кафка умира преди да навърши 41 години от туберкулоза във Виена. Въпреки желанието му всичко написано от него да бъде изгорено след смъртта му, неговият приятел и състудент Макс Брод издава посмъртно три недовършени романа на Кафка: „Процесът“ (1925), „Замъкът“ (1926) и „Америка“ (1927), както и други произведения и лична кореспонденция на автора. Темата за личното поражение пред неведомите сили на закона и уплитащите житейски условности е централна в творчеството на Кафка. Неговите герои се борят безуспешно за социално утвърждаване, а неуспехите им Кафка представя със своеобразно съпричастие.
Франц Кафка е смятан за един от „тримата влъхви“ на съвременната класическа литература, заедно с Марсел Пруст и Джеймс Джойс. Днес в негова чест се дават две международни литературни награди – учредените през 1979 г. (от град Клостернойбург) и през 2001 г. (от родната му Прага).
Новото издание включва някои от най-бележитите творби на Кафка – освен недовършения роман „Процесът“, в книгата са още и разказът „Присъдата“, както и още единадесет разказ и новели, сред които „Преображението“, „Грижата на бащата“, „Малката жена“, „Първа горест“ и др. Преводът е от немски език и е дело на Димитър Стоевски и Венцеслав Константинов.
Определяният като мрачното лице на европейската литература от XX век Франц Кафка (1883–1924) е родом от Прага (по това време Австро-Унгария). Той е първото от шестте деца в семейството на търговеца от еврейски произход Херман Кафка и образованата Юли Кафка – дъщеря на заможен пивовар от Подебради.
Херман е тиранин у дома, който гледа с презрение на влечението към литературата и писането на първородния си син. Заети с работата в магазина, двамата родители нямат достатъчно време да се грижат за Франц и сестрите му (двамата му братя умират още като деца), затова редица гувернантки и прислужници отглеждат писателя.
Майчиният език на Франц Кафка е немски, но той говори свободно и чешки. В периода 1889–1893 г. учи в немско начално училище в Прага, а впоследствие завършва немската класическа гимназия през 1901 г. През 1906 г. защитава докторската си степен по право в Карл-Фердинандовия университет в Прага – макар първоначално да се записва да учи химия, а впоследствие да се насочва към правото. Успоредно с това посещава курсове по немска филология и история на изкуството. В продължение на 14 години – между 1908 и 1922 г. – работи в застрахователна фирма, но по цели нощи пише. Тогава се ражда и първата му знакова творба – „Присъдата“ (1913), а малко по-късно и „Преображението“ (1915).
Откъс от „Процесът“, Франц Кафка
Първо следствие
Уведомиха К. по телефона, че за следната неделя било насрочено кратко съдебно следствие по неговата работа. Обърнаха му внимание и върху обстоятелството, че тези следствия щели да се водят редовно едно след друго, наистина може би не всяка седмица, но все пак често. От една страна, общият интерес налагал да се приключи процесът бързо, от друга страна обаче, следствията трябвало да бъдат във всяко отношение задълбочени, но поради свързаното с тях напрежение не бивало да продължават прекомерно дълго. Ето защо взели решение тези следствия да се редуват бързо едно подир друго, но да бъдат кратки. А за следствен ден определили неделята, за да не пречат на К. в професионалните му задължения. Предполагали, че е съгласен, но ако пожелаел друг ден, щели – стига да било възможно – да удовлетворят желанието му. Можело например следствията да се водят и нощем, но К. тогава навярно нямало да бъде достатъчно бодър. Във всеки случай спирали се на неделята дотогава, докато К. не подадял възражение. Разбирало се от само себе си, че трябвало непременно да се явява, едва ли било дори потребно да обръщат вниманието му върху това. Казаха му номера на къщата, където трябвало да се яви. Къщата се намираше в едно предградие на някаква отдалечена улица, по която К. никога досега не беше минавал.
След като изслуша това съобщение, К. постави слушалката на мястото ѝ, без да отговори. Реши веднага да отиде в неделя, отиването му безспорно се налагаше, защото на процеса се даваше ход и той трябваше да обори обвинението, първото следствие щеше да бъде и последно. Стоеше все още замислен до апарата, когато чу зад себе си гласа на заместник-директора, на който му трябваше телефона, К. обаче стоеше на пътя му.
– Лоши новини, а? – попита нехайно заместник-директорът не за да узнае нещо, а за да накара К. да се отстрани от апарата.
– Не, не – отговори К. и се отдръпна, но не си отиде.
Заместник-директорът дигна слушалката и докато чакаше да го свържат, рече над апарата:
– Един въпрос, господин К.: бихте ли ми направили удоволствието в неделя сутринта да се поразходим заедно на моята платноходка? Ще бъдем доста хора, сред които сигурно ще има и ваши познати, например прокурорът Хастерер. Ще дойдете ли? Хайде, елате!
К. се помъчи да внимава какво казваше заместник-директорът. Това не беше неважно за него, защото поканата на заместник-директора, с когото никога не бе се погаждал много, означаваше опит за помирение от негова страна и свидетелстваше колко важен беше станал К. в банката и колко ценно се струваше на втория по ред в йерархическата стълба банков чиновник приятелството с него или поне безпристрастието му. Тази покана беше унижение за заместник-директора, макар че той я отправи, докато чакаше телефонната връзка и над слушалката. Но К. трябваше да го унизи повторно:
– Много благодаря, но за жалост в неделя нямам време, вече поех друго задължение.
– Жалко – рече заместник-директорът и се съсредоточи върху телефонния разговор, защото в момента го свързаха. Този разговор не беше къс, но К. в разсеяността си остана през цялото време прав до апарата. Чак когато заместник-директорът остави слушалката на мястото ѝ, той се изплаши и каза само за да извини що-годе безполезното си стоене там:
– Телефонираха ми преди малко да отида някъде, но забравиха да ми кажат в колко часа.
– Ами че обадете им се повторно – вметна заместник-директорът.
– Не е толкова важно – каза К., макар че с тези думи още повече рушеше без това неубедителното си извинение.
Като се прибираха в кабинетите си, заместник-директорът пътем заговори за други неща. К. наистина си наложи да отговаря, но мислеше главно, че най-добре ще бъде в неделя да отиде към девет часа сутринта, тъй като именно по този час започваха работа всички съдилища в делнични дни.
Времето в неделя беше мрачно. К. се чувстваше много уморен, понеже бе останал в гостилницата до късно през нощта – постоянният състав на запазената маса празнуваше нещо; щеше насмалко да се успи. Той се облече набърже, не му остана време да поразмисли и да обобщи различните планове, които бе нахвърлил през седмицата, и хукна, без да закуси, към назованото му предградие. Кой знае по каква странна случайност, макар че почти нямаше време да се оглежда наоколо си, срещна Рабенщайнер, Кулих и Каминер, тримата чиновници, замесени в неговия случай. Първите двама пътуваха в един трамвай, който пресичаше пътя на К. а Каминер седеше на терасата на едно кафене и се наведе любопитно над парапета точно когато долу минаваше К. Сигурно всички са гледали подире му и са се чудили защо техният началник толкова бързаше. Някакво упорство възпря К. да вземе превозно средство; той просто се отвращаваше от всяка, дори най-нищожна чужда помощ в тази своя история, не искаше също да задължава никого и така да го посвети макар и съвсем бегло в нея; в края на краищата пък нямаше и най-малко желание да се унижава пред следствената комисия с прекалена точност. Във всеки случай сега бързаше, за да стигне там по възможност в девет часа, макар че не му бяха определили специален час.
Мислеше, че ще познае отдалеко къщата по някакъв белег, който сам не беше си представил точно, или по някакво особено движение на хора пред входа. Но по Юлиусщрасе, улицата, на която трябваше да се намира къщата и в началото на която К. за момент се поспря, от двете страни се издигаха почти еднообразни къщи – високи, сиви, давани под наем къщи, обитавани от сиромаси. Сега, тази неделна утрин, на повечето прозорци се виждаха хора – мъже по ризи се облягаха на тях и пушеха или държаха внимателно и нежно малки деца, стъпили на края на подпрозоречните дъски. Други прозорци бяха почти запълнени със завивки, чаршафи и възглавници, над които сегиз-тогиз се мяркаше разчорлената глава на някоя жена. Подвикваха си взаимно над улицата, едно такова подвикване предизвика силен смях точно когато отдолу минаваше К. В тази дълга улица се виждаха равномерно разпределени, малки, разположени под уличното ниво магазинчета за различни съестни продукти. В тях влизаха и излизаха жени или стояха по стъпалата и бъбреха. Един продавач на плодове, който хвалеше стоката си на хората по прозорците и затова не внимаваше, щеше насмалко да събори с количката си също така невнимателния К. В същото време се разсвири убийствено някакъв грамофон, изял отдавна хляба си в богаташките градски квартали.
К. навлезе по-навътре в улицата, но вървеше бавно, като че сега вече имаше достатъчно време или като че от някой прозорец го гледа съдебният следовател и значи знае, че К. се е явил. Беше малко след девет. Къщата се намираше доста далече, беше с необикновено дълга фасада, а сводестият ходник – висок и широк. Този ходник очевидно беше предназначен за товарни коли, обслужващи различните, сега затворени складове за стоки, които заграждаха околовръст просторния двор; виждаха се табелки на търговски фирми, някои от които К. знаеше като клиенти на банката. Противно на навика си той се заинтересува по-подробно за всички тия външни неща, поспря се дори на входа към двора. На голям сандък близко до него седеше босоног мъж и четеше вестник. Две момчета се люлееха на ръчна количка. Пред помпата стоеше слабо, младо момиче по горница от пижама и докато чакаше водата да напълни каната ѝ, загледа се в К. В един ъгъл на двора между два прозореца беше опънато въже, на което вече висеше проснато за съхнене пране. Под него стоеше един мъж и ръководеше работата с подвиквания.
Книгата е част от колекция „Върхове“, където срещаме заглавия като „Големите надежди“ на Чарлз Дикенс, „Одисей“ на Джеймс Джойс, „Червено и черно“ на Стендал, „Принцът и просякът. Приключенията на Хъкълбери Фин“ на Марк Твен, „Декамерон“ на Джовани Бокачо и др. Както останалите издания от поредицата, и „Процесът. Присъдата. Новели и разкази“ е илюстриранa от художника Петър Станимиров.
&w=3840&q=75)