Един от най-ярките литературни персонажи – този на Едмон Дантес, известен като големия граф Монте Кристо – оживява на страниците на новото издание на „Граф Монте Кристо“ (ИК „Изток-Запад“). Двата тома на книгата на видния представител на френската литература от XIX век Александър Дюма-баща излизат в колекция „Върхове“.

Граф Монте Кристо е един от най-известните и любими на мнозина по света литературни персонажи, вдъхновили редица кино, театрални и литературни творци от XIX век до наши дни. Първата филмова адаптация на „Граф Монте Кристо“ на Александър Дюма-баща е едноименен ням филм, датиращ от 1922 г., а в ролята на Едмон Дантес е американецът Джон Гилбърт.

Оттогава пленяващата история на младия Дантес претърпява десетки екранизации, като една от най-известните е сериалът от 1998 г., където френското филмово величие Жерар Депардийо е в главната роля.

Първоначално Александър Дюма-баща публикува романа в осемнайсет подлистника във вестник Journal des Débats в периода август 1844–януари 1846 г. Този ход носи на автора нечувана популярност, тъй като читателите тръпнат в очакване на всеки следващ брой, за да разберат пред какво поредно изпитание се изправя всеобщият любимец Едмон Дантес. Малко след това произведението е публикувано под формата на книга първоначално в цели осемнайсет части, а впоследствие и в познатия ни вид.

Сега читателят може да се наслади на емблематичната история на Едмон Дантес в новото илюстровано издание в два тома на „Граф Монте Кристо“.

Преводът от френски език е на Невяна Розева и Атанас Далчев, а илюстрациите – на Петър Станимиров. Книгата е част от колекция „Върхове“, в която до момента срещаме имената на Едгар Алан По, Чарлз Дикенс, Джонатан Суифт, Алфонс Доде, Стендал, Марк Твен и др.

Александър Дюма-баща е едно от лицата на френската литература от XIX век. Роден е през 1802 г. във Вийер Котре, департамент Ен, Франция, в семейството на френския генерал и последовател на Наполеон Томас-Александър Дюма и Мария-Луиза Елисавета Лабуре – дъщеря на гостилничар. Интересен факт е, че Александър Дюма-баща е квартерон: баща му е мулат, а майка му – бяла. Баща му умира когато писателят е едва на четири години, но въпреки липсата на средства момчето проявява интерес към книгите от малко и чете постоянно още в детска възраст. През 1840 г. Дюма сключва брак с Ида Ферие, но бохемския му начин на живот спомага за не една и две извънбрачни връзки, от които на Дюма се раждат няколко извънбрачни деца. Едно от тях е Александър Дюма-син (след като и той започва да пише се налага да прибавят към името му син, иначе няма как да разграничат единия от другия).

Дюма-баща остава в историята като най-четеният и продаван френски автор. Освен множеството художествени произведения, с които днес се слави, той е автор и на редица пиеси (именно те му носят първоначалната слава през 1829 г.), пътеписи, исторически статии и есета, но най-известните и ярки негови творби безспорно са „Граф Монте Кристо“ и „Тримата мускетари“ – и двете дошли на бял свят с помощта на писателя Огюст Маке.

Откъс от „Граф Монте Кристо“, Александър Дюма-баща

ЗАВЕЩАНИЕТО

Когато Бароа излизаше, Ноартие погледна Валантин с лукаво любопитство, което предвещаваше твърде много. Девойката разбра този поглед, Вилфор също, защото лицето му се помрачи и той се навъси.
Взе си стол, настани се в стаята на парализирания и зачака.
Ноартие го наблюдаваше с пълно безразличие; но с крайчеца на окото си предупреди Валантин да не се тревожи и също да остане.
След четиридесет и пет минути прислужникът се върна заедно с нотариуса.
– Господине – започна Вилфор след поздравленията, – вика ви господин Ноартие дьо Вилфор, който е пред вас; пълна парализа го лиши от възможността да се движи и да говори, така че само ние успяваме с голяма мъка да доловим откъслечно какво мисли.
Ноартие направи с очи знак на Валантин така загрижено и повелително, че тя веднага отговори:
– Аз, господине, разбирам всичко, което дядо ми иска да каже.
– Вярно е – добави Бароа, – всичко, абсолютно всичко, както вече казах на господина, докато идвахме насам.
– Позволете, господине, и вие, госпожице – обърна се нотариусът към Вилфор и Валантин, – но при случай като този един държавен чиновник не може да действа необмислено, защото поема опасна отговорност. Първото необходимо условие за валидността на един документ е нотариусът да е напълно убеден, че е предал точно волята на този, който му я диктува. А сам аз не мога да бъда уверен в одобрението или неодобрението на един доверител, който не говори; и тъй като поради неговото онемяване обектът на желанията и нежеланията му не може да ми бъде ясно доказан, аз бих извършил едно незаконно и съвършено безполезно служебно действие.
Нотариусът направи крачка да си тръгне. Едва уловима победоносна усмивка пробягна по устните на кралския прокурор. А Ноартие погледна Валантин с израз на такава мъка, че тя препречи пътя на нотариуса.
– Господине – каза девойката, – езикът, на който разговарям с дядо си, е много лесен и аз мога да ви науча в няколко минути да го разбирате така добре, както го разбирам сама. Да видим, господине: какво е необходимо за пълното успокоение на съвестта ви?
– Всичко онова, което е необходимо, за да бъдат действията ми валидни, госпожице – отговори нотариусът, – с други думи, трябва да съм уверен в одобрението или неодобрението на доверителя. Един телесно болен човек може да завещава, стига да е душевно здрав.
– Е добре, господине, два знака ще ви уверят, че дядо ми никога не се е радвал по-пълно на умствените си способности. Господин Ноартие, който не може нито да говори, нито да се движи, си затваря очите, когато иска да каже да, и примигва няколко пъти, когато иска да каже не. Знаете вече достатъчно, за да можете да разговаряте с господин Ноартие. Опитайте.
Погледът, отправен от стареца към Валантин, беше така овлажнял от умиление и признателност, че самият нотариус го разбра.
– Дали чухте и разбрахте какво каза внучката ви, господине? – запита нотариусът.
Ноартие затвори полека очи и след един миг отново ги отвори.
– И одобрявате казаното от нея? С други думи, наистина ли изразявате мислите си чрез посочените от нея знаци?
– Да – потвърди старецът.
– Вие ли ме повикахте?
– Да.
– За да направите завещание?
– Да.
– И не желаете да си отида, преди да напиша това завещание?
Парализираният примига бързо няколко пъти.
– Е добре, господине – попита девойката, – разбрахте ли сега, успокои ли се съвестта ви?
Но преди нотариусът да ѝ отговори, Вилфор го дръпна настрана:
– Господине – каза той, – смятате ли, че един човек може да понесе безнаказано такова страшно физическо сътресение като изпитаното от господин Ноартие дьо Вилфор, без да е било тежко засегнато и душевното му състояние?
– Не това ме тревожи, господине – отговори нотариусът, – но питам се, как ще можем да отгатваме мислите, за да получим отговорите?
– Сам виждате, че е невъзможно – каза Вилфор.
Валантин и старецът слушаха този разговор. Ноартие загледа Валантин така втренчено и твърдо, щото погледът му изискваше очевидно отговор.
– Господине – каза тя, – не се тревожете; колкото и да е, или по-точно, да ви се струва мъчно да откриете мисълта на дядо ми, аз ще ви я откривам така, че не ще се съмнявате ни най-малко в нея. От шест години насам съм при господин Ноартие и нека сам той каже дали през тия шест години някое негово желание е останало неотгатнато, защото не съм могла да го разбера.
– Не – отговори старецът.
– Да опитаме тогава – каза нотариусът, – приемате ли госпожицата за тълкувател на мислите ви?
Парализираният направи знак, че е съгласен.
– Добре, да видим сега, господине, какво искате от мен и какъв документ желаете да съставите?
Валантин изброи всички букви от азбуката до буквата З. При тая буква бе спряна от красноречивия поглед на Ноартие.
– Господинът желае буквата з – каза нотариусът. – Съвсем ясно.
– Почакайте – каза Валантин; после се обърна към дядо си: – За...
Старецът веднага я спря.
Валантин взе речника и започна да прелиства страниците пред внимаващия нотариус.
– Завещание – посочи пръстът ѝ, спрян от погледа на Ноартие.
– Завещание! – извика нотариусът. – Ясно, господинът желае да направи завещание.
– Да – повтори няколко пъти Ноартие.
– Ще се съгласите, господине, че това е наистина странно – каза нотариусът на смаяния Вилфор.
– Вярно е – отвърна той; – а още по-странно ще бъде завещанието; защото все пак не мисля, че думите ще могат да се наредят върху хартията без съзнателно внушение от страна на дъщеря ми. А Валантин е може би премного заинтересована от това завещание, та не може да бъде подходящ тълкувател на неясните намерения на господин Ноартие дьо Вилфор.
– Не, не! – отвърна парализираният.
– Какво! – запита господин Дьо Вилфор. – Нима Валантин не е заинтересована от вашето завещание?
– Не – потвърди Ноартие.
– Господине – каза нотариусът, който беше възхитен от тази странна случка и си обещаваше да я разкаже подробно на своите познати, – това, което само преди няколко минути ми се струваше невъзможно, е сега съвсем лесно: това завещание ще бъде чисто и просто едно духовно завещание, предвидено и позволено от закона, при условие че е било прочетено пред седем души свидетели, одобрено пред тях от завещателя и пак пред тях запечатано от нотариуса. Колкото до необходимото време, то едва ли ще бъде по-дълго от това за обикновено завещание; имаме най-напред неизменните установени формули, а повечето подробности ще получим от самото състояние на делата на завещателя и от вас, който ги познавате, защото сте ги ръководили. Освен това, за да бъде документът неатакуем, ние ще му придадем пълна достоверност; един мой колега ще ми бъде помощник и, противно на обичая, ще присъства при диктуването. Доволен ли сте, господине? – продължи нотариусът, като се обърна към стареца.
– Да – отвърна Ноартие, сияещ, че са го разбрали.