Не беше делириум. Привидение. Мираж. Той беше там. Бях го видяла с широко отворените си очи. Но кога ли очите ни действително са напълно отворени?

Понякога идилията се срутва само за миг и животът заприличва на църква в руини. Бъдещето потегля в съмнителна посока, а спомените са всичко друго, не и пристан на утеха. Възкръсват въпроси, ситуации и жестове, които те карат да се питаш: ЗАЩО? Защо пренебрегнах своята наблюдателност и заложих на вярата?

В такава ситуация изпада Робин, млада счетоводителка, омъжена за художник, който обича да си доставя удоволствия. Изтъкан от чар, духовитост и съвършена неспособност да посреща разходи. „Мираж” започва в самолета – Пол и Робин пътуват към Мароко. Идеята за това приключение е негова, а решението е взето, след като се е заклел да се откаже от безразсъдното харчене.

Макар да са заедно отскоро, двамата кроят планове за дете. Само че… „животът може да се промени само с едно хвърляне на зара“. Пол цял живот се надява, че зарът ще се обърне в негова полза. Но в Сахара се преобръща животът на Робин. Запраща я в сърцето на мрака, до самата граница на издръжливостта.

Дъглас Кенеди е създал хипнотичен роман в традицията на „Живот назаем” и „Специални връзки”. Американският писател се вълнува от темата за предателството и нравствените дилеми. Героите му сменят самоличности, преследват диви амбиции, но хармонията често им убягва. Хаосът, стресът, духовната нищета на модерния свят и фалшивите идоли също са обект на внимание. Книгите на Кенеди пулсират от адреналин, а страниците им се отгръщат сами.

Той е автор на 12 романа, преведени на 22 езика и реализирани в тираж от 14 милиона екземпляра. Няколко от тях са екранизирани с участието на звезди като Катрин Деньов, Итън Хоук и Кристин Скот Томас. Любимец на французите, Кенеди е носител на най-високото професионално отличие в страната – Кавалер на Ордена на литературата и изкуството. През 2009 г. получава и голямата награда на престижния вестник „Фигаро“.

Маниакалните страсти на героя от „Мираж” са само повод да се замислим за компромисите и тяхната цена, за направените жертви и научените уроци. Пол притежава талант, но не притежава талант да управлява таланта си и това се оказва съдбоносно. „Мираж” е роман за осъзнатите рискове, които теглят след себе си драматични последици. Но кога ли очите ни действително са напълно отворени?

Затова човекът е като феникс, носи неподозираната сила да оцелява след всичко преживяно. Не е невъзможно. Стига да си избрал оцеляването.

От Юлия Петкова

Ето и откъс от „Мираж“:

... Любовта винаги замъглява зрението. А живот без любов е малко като балансите и отчетите, в които се взирам всеки ден: твърде конкретни и строго логични. Любовта ми към Пол бе толкова обвързана с безразсъдството му, колкото и с неговия талант, интелект, пламенното му желание към мен.
Прибрах се малко след шест вечерта в къщата, която бяхме купили заедно – в готически стил и датираща от деветнайсети век. Колата му беше паркирана отпред. Когато влязох, бях смаяна от реда, изместил хаоса. През последните седмици Пол третираше дома ни като удобно място за складиране на непотребни вещи. Ала за дните, когато отсъствах, не само беше освободил къщата от боклуците си, ами прозорците светеха, по дървените повърхности нямаше и прашинка, всичко бе лъснато. В няколко вази имаше свежи цветя и подуших аромат на някакъв вид паста от фурната.
Когато входната врата се затръшна зад мен, Пол се появи от кухнята с малко глуповата физиономия. Не му беше по силите да ме погледне в очите. Но щом все пак отправи взор към мен, зърнах тъгата и страха му.
– Мирише вкусно – отбелязах.
– Приготвих го за теб, за нас. – Отново избягваше погледа ми. – Добре дошла у дома.
– Да, върнах се. Но...
Той вдигна ръка насреща ми.
– Продадох всичкото вино.
– Ясно.
– Открих един човек тук, в града. Крупен колекционер. Предложи ми шест хиляди долара за моята изба.
– Имаш изба?
Той кимна, приличаше на малко момче, хванато в голяма лъжа.
– Къде? – попитах.
– Нали знаеш онази барака зад гаража, дето никога не я използваме?
Бараката беше нещо, подобно на противобомбено убежище с две метални врати, лежащи върху земята. Когато преговаряхме за купуването на къщата, естествено, ни я отвориха и вътре се разкри влажна пещера, облицована само донякъде. Тъй като в къщата имаше мазе, след като я взехме, просто поставихме катинар върху двете врати и оставихме пространството празно.
Поне така си бях мислила аз.
– О ткога трупаш тази колекция от вина? – Опитвах се да звуча спокойно.
– От известно време.
Той се приближи до мен и ме прегърна.
– Съжалявам – промълви.
– Не ми трябват извинения. Просто не искам пак да се повтори онази финансова бъркотия.
– А аз не искам да те изгубя.
– Ами недей тогава. Защото имам желание да си до мен.
Прави му чест, че отново стана усърден след инцидента с виното, като прекарваше цялото си време извън преподавателските си задължения над нова поредица от литографии.
За пръв път от началото на брака ни се залавяше сериозно с творческа работа. Макар че собственикът на галерията му в Ню Йорк беше ентусиазиран, общата атмосфера на пазара и липсата на прозорливост у Пол в последно време доведе до значително понижение в цените, за които можеше да претендира. Все пак успя да намери купувач. Пол бе разочарован от договорената цена, ала донякъде и окуражен от факта, че по отношение на изкуството „още има хляб в него“, както се изрази. След като изплати повечето от дължимите суми по кредитни карти, той ме заведе на вечеря в най-изискания (като за Бъфало) френски ресторант и ми съобщи, че галеристът открил клиент, проявяващ интерес към нова поредица.
– Купувачът е готов да плати петдесет процента аванс, така че до две-три седмици очаквам още десет бона. Какво е една бутилка „Полиак“ на фона на такава перспектива?
Не съм чак такава любителка на виното. Но пък... защо да не го отпразнуваме? Особено след като Пол вече успешно изплащаше дълговете си. Когато същата вечер се прибрахме у дома, той запали свещи в спалнята ни, пусна компактдиск с „Един ден моят принц ще дойде“ на Майлс Дейвис и прави любов с мен яростно и чувствено, както само той го умееше.