От бързите дни е: подтичваш до банята, хващаш си косата на експедитивна опашка, пускаш си късо кафе - няма време нито за дълго, нито за мляко; слагаш дънките, бялата тениска и кецовете - няма време за размисъл. Днес си с колата на работа - няма време за здравословна разходка до офиса. С една дума - бързо!

Лошото е, че когато си в този режим за другите тази дума като че ли не съществува. Жената от третия етаж те бави на стълбите; чичото с Passat-а има нужда от поне шест маневри, за да излезе от мястото си, а можеше и с една; светофарът светва червено специално за теб. Понеже бързаш...

В чантата ти има всичко от роклята за химическото (синята), през седемте червила (различни нюанси са) до хубавата ролетка (просто не можеш да мериш на око и това е). За да влезеш в офиса, трябва да си намериш картата за вратата. Ето това вече няма как да е бързо... Добре, няма да стане нито с напипване, нито с отработеното движение „загребваш и оглеждаш". Отиваме към изсипване.

"Чакай, чакай, ще ти отворя". Тази реплика си я измислих, нямаше такъв човек, никой не мина - не се намери един с карта, който отива да пуши или се връща от там... Изсипване си е, няма как.

Така, разбира се, че е най-отдолу. Събираш панаира и влизаш. "Какво цвете ни носиш днес?" - това не си го измислих, наистина ме попитаха. "Това е Той", отговарям аз. Мълчание.

"Много е...хубав. Сигурно няма да издържи много?", предположиха с надежда колегите. "Напротив. Той е много кораво копеле, пуска корени. Ще има да го гледате поне седмица. Казва се брасика, вид зеле е, съдържа витамин ц, но не се яде", разочаровам ги аз.

"Имах едно такова гадже", подмята Марина. "Кой не е имал", отговарям аз.