Представяме ви един текст на консултант по лична реализация и кариерна стратегия, за да ви помогнем да сбъднете дори и най-невероятните си мечти.

Не е прието историята да започва от щастливия край, но…

„Здравейте! Работата ми е да помагам на хората да се реализират в любимите си сфери. Работя с добри, но уморени професионалисти от цял свят. Самата аз живея в малката страна Монако, мъжът ми всеотдайно работи в ресторантьорския бизнес, дъщеря ми е записана в местно училище и е отличничката на класа по френски“…

А сега ще ви представя предисторията от преди няколко години. Когато всичко още дори не започваше, бъдещето беше като мираж на хоризонта. И като мнозина от вас ние не просто не го планирахме – ние дори не знаехме какво точно искаме.

Един дъждовен мрачен ден седях в голям мол и чаках дъщеря си край детската площадка. Около мен имаше още няколко такива майчици с различни по размер пазарски чанти. Всичките чакахме децата си, забили носове в телефоните. Батерията ми падна, затова започнах просто да се оглеждам. Скоро видях как децата започват нова игра, те тичаха и душеха цветята – червени, жълти, сини и виолетови. Пластмасовите цветя, разпръснати по пластмасовата полянка край пластмасовата оградка. Моята дъщеричка също изтичваше до тях, вдишваше аромата им и се връщаше обратно като пеперудка. Отидох там, клекнах и също подуших цветята. Миришеха на най-обикновена пластмаса и леко на почистващ препарат.

На следващата сутрин отидох на отговорната си работа в прекрасния ни офис и на някаква важна среща в остъклената зала за преговори изведнъж си спомних за тези цветя. Тогава ми хрумна, че животът ни много прилича на техния. Всичко си е като хората, но е някак фалшиво. Ярко е, но не е живо.

И тогава разбрах, че вече от дълги години и с уж добра кариера живея с усещането, че ей сега, всеки момент ще започне нещо истинско. Нали все пак всичките сме родени за нещо. С някаква цел са ни дадени таланти, идеи, амбиции да направим нещо прекрасно и да не си губим времето с дреболии. Но животът все не ни довежда до нужния поврат. Всичко е наред – имаме работа, ходим на почивки и ресторанти. Имаме стабилността на едно добре смазано колело с два послушни хамстера в него.

Тогава, преди няколко години, съвсем неочаквано и необратимо ми се изключи автопилотът. Изведнъж ясно осъзнах, че мога да си изживея живота в очакване на имагинерното „някой ден“. Някой ден ще изкараме достатъчно пари и ще се заемем най-сетне с това, което ни интересува. Аз ще пиша книги, а мъжът ми ще открие малкия френски ресторант, за който мечтае от 16-годишен. Някой ден. Непременно. Тогава със сигурност ще разберем, че моментът е дошъл.

Но конкретно в онзи ден ми стана ясно, че този момент няма да дойде, че трябва да съберем решителността си и да изскочим от колелото. То няма да спре само, за да ни остави да слезем на някой по-удобен завой.

Ние, двата хамстера, мислихме, събирахме кураж и накрая изскочихме от колелото. Взехме от стария си живот един-два куфара с вещи, дадохме всичките си пари за ново образование и година-две „начален старт“. Имахме много мъглява представа какво ни очаква по-нататък.

Така преди пет години на парижкото летище кацнаха двама бивши мениджъри с тригодишната си дъщеря, надяващи се, че всичко това не е било напразно.

Ако сте познали себе си в моето описание, тогава нашите уроци могат да бъдат полезни за вас, най-вече защото са изключително от практически опит. Аз се смятах за теоретично подготвен човек, бях изчела доста книги за личностна реализация, но на практика нещата се оказаха много по-различни. Наложи се да се учим в крачка, да се учим от грешките си. Сега изводите ми са наистина изпитани, както върху мен, така и върху моите клиенти, затова мога да ги споделя с онези, които са избрали същия път.

Първо трябва да поговорим за мечтите, разбира се. Аз исках да стана писател, затова виденията ми за моята личност, пишеща под огромна лампа в улично кафене или под палмите на тропически плаж, бяха в потресаващ контраст с обстановката в офиса.Гол и безпочвен контраст. В тази мечта нямаше нищо осмислено – и това го разбрах доста бързо, още първите няколко седмици в Париж. Просто нямах за какво да пиша освен за разни корпоративни истории. Нямах нищо, което да искам да споделя. А не ми се пишеха глупости. Затова тази мечта отпадна от списъка, съдържащ само две точки. Втората беше „да си намеря нещо по-далечно от HR“.

Не си представяте колко често хората идват при мен с такива „контрастни“ мечти, с образи, които да са максимално отдалечени от настоящата им реалност. Картинки, които често срещате на кориците на книгите с тематика „Как да обикалям света и да печеля при това“. Хамак, опънат между две палми, планини и яхти, къщичка или малък ресторант на брега на морето.

Не, не ви убеждавам веднага да сложите кръст на такава мечта или да се усъмните в нея. Просто я изпробвайте по-скоро на практика. Този експеримент не е чак толкова скъпоструващ – гоненето на миража може да ви струва много повече. Например прекарайте следващата си отпуска така, както бихте искали да живеете в тази мечта. Тогава ще разберете дали тя има шанс да се реализира, дали тя е това, което наистина искате или е просто желание да избягате от реалността в една красива картинка…

През първите месеци свобода аз изпробвах още няколко красиви „мечти“ – например да бъда пътешестващ фотограф. В крайна сметка разбрах, че е чудесно да си фотограф, пътешественик или писател, но това е хоби. На тези увлечения им липсва тежест, за да изпълнят живота ми с усещане за смисъл и резултат.

По заобиколен път отново се озовах в сферата на човешките ресурси и развитието на таланти. Само че този път влязох през друга врата – и намерих там своето място.

В моята практика често се среща синдромът търсенето да започне възможно най-далеч от предишното място. Когато ни е писнало, рядко разбираме от какво точно. Може да ни дразни някакъв отделен аспект от работата, а не самата ѝ тематика. Но ние зачеркваме всичко наведнъж. Пък ако погледнем на нещата от друг ъгъл, може да открием решението.

Ето го и първия извод – не бързайте да се отказвате от настоящата си сфера на работа. Може да намерите себе си точно до мястото, където сте се изгубили.

За разлика от мен мъжът ми знаеше какъв иска да стане. Още от 16-годишен мечтаеше да бъде главен готвач. Вместо това обаче завърши юридическия факултет и започна работа в голяма корпорация. С времето тези две вселени станаха съвсем паралелни. В едната, реалната, той обличаше костюм и отиваше в офиса, където работеше много и беше добър в работата си. Във вселената на мечтите си той беше абсолвент на Le Cordon Bleu, стоеше с бяла висока шапка в кухнята на френски ресторант и наместваше агнешки бут върху канапе от пюре. Вероятността тези две вселени да се пресекат беше нулева. Готварската мечта беше дамгосана с надписа „невъзможно“ и допълнението „може би в някой друг живот“.

Пък ако пробваш в този живот… веднага се изреждат стотици разумни, практични и обстоятелствени причини този опит да не доведе до нищо добро. Ако беше толкова лесно, всички щяха да хукнат да реализират мечтите си. Човек трябва да бъде реалист, нали?

Но изглежда моето призвание да помагам на хората да реализират собствените си таланти още тогава си каза думата и реших да направя една малка крачка. Ако и вие имате „невъзможна“ мечта, повторете опита ми и може да постигнете неочакван резултат.

Наблюдавам често този ефект при мои клиенти. Те имат стабилна и често достатъчно добра реалност и някакъв митичен образ, прекрасен и подобен на мираж. Ако си остане мираж, ако ще и прекрасен, ние не правим стъпки към него. Защото той не е реален, а ние сме разумни хора. Особено ако и без това се справяме достатъчно добре в живота. Умен човек не хуква от реалното към невъзможното – за какво да си хаби силите?

Но аз тогава съвсем интуитивно избрах най-правилната стратегия. Убедих мъжа си да прекара следващата си отпуска в Париж, докато тайно се разбрах с Le Cordon Bleu да ни допуснат на посещение. В Париж двамата „случайно“ се озовахме на нужната улица и в нужния квартал, до нужната сграда. Оставаше само да влезем. Чак когато мъжът ми се разходи по всички етажи, надникна в учебните кухни и се запозна с главните готвачи, чак когато вдиша парата на супите и сосовете, неговото „невъзможно“ се превърна в „много трудно осъществимо“. Но не и невъзможно! А в какво се превърна неосъществимата мечта? Точно така – в голяма цел.

Тогава несъзнателно направих онова, което сега ви съветвам да направите осъзнато. Превърнете своето „невъзможно“ в нещо поне донякъде реално. Намерете начин да се докоснете до него.

Искам да завърша с една много поучителна история за природата на невъзможното. Главен герой е известният математик Джордж Данциг. В зората на кариерата му му се случило нещо много интересно и важно за нас (и за математиката). Данциг закъснял за час при своя наставник, известния математик Нейман. Пристигнал във вече опустялата класна стая. Оставало му само да препише от дъската задачите за домашно и да си върви. Задачите били много сложни и Данциг доста се затруднил. В крайна сметка обаче ги решил и предал решението на Нейман. Учителят му бил потресен от това, което видял в тетрадката му.

„Оказа се, че записаните на дъската формули, които взех за домашно и впоследствие реших, са били пример за известни неразрешими статистически задачи. На Нейман му се наложи да ми го повтори няколко пъти, за да разбера, че решените от мен задачи не са били просто „редовно домашно“, разказва Данциг в интервю от 1986 г. .

Каква поука можем да си вземем от тази история? Данциг е успял, защото не е знаел, че е невъзможно да реши тези задачи. Думичката „невъзможно“ не му се е въртяла из ума. Други математици не решили задачите, защото не се и опитвали.

Така и ние често се държим, все едно надписът „невъзможно“ е лепнат на всичко, което искаме. Не правим дори най-малките крачки към него. А една нищожна стъпка може да стане начало на интересна и прекрасна история. Някои от нас дори вече знаят за какво ще се разказва в нея.

Източник: www.marieclaire.ru