Не че не харесваме времето в което живеем, защото можем да се свързваме с хора на другия край на света, да посещаваме различна страна всеки месец и да се справяме сами със живота по начин, по който само ние умеем.

И все пак винаги има нотка носталгия по онова далечно време, в което нямаше технологии, в което единствената социална мрежа за запознанства беше "навън".

Там главни герои бяха баба и дядо, децата от махалата и братовчедите, а прекараните дни на село бяха най-дългоочакваното събитие на годината.

Нямахме търпение да дойде лято и да го прекараме толкова свободни, готови за следващата беля, за катерене на нашата си черница, за люлеене на люлката по цял ден.

Дойдеше ли време все пак да се приберем вкъщи причината можеше да бъде само една - или баба ни е викнала през оградата, или сме гладни. И тогава отваряхме долапа в търсене на несравнимия мирис на сладко от ягоди, апетитни мекици, или любимия двуцветен кекс с пудра захар.

Няма да забравим и уюта на зимните вечери точно преди Коледа, когато котето лежи с леко притворени очи до печката, а на нея корички от мандарини изпълват въздуха с ароматерапия.

Едно е сигурно - колкото и уморени да сме били от играта навън с братовчедите, винаги имахме сили за още по една история преди лягане.

Гушнати до баба приказките се нижеха една след друга - за онази къща в планината, където баба е отраснала, за поточето, което е чувала всяка сутрин, за това колко много добрина има по този свят, а самите ние знаехме, че най-голямата добрина всъщност се крие в очите именно на жената, която ни е отглеждала през тези лета. Баба и нейните кафеви очи, които, като се замислим, сме наследили точно от нея.

Като зрели жени осъзнаваме, че уроците, които сме получили от бабите си за живота са дали отражение върху това, което сме в момента. Щипка мъдрост, щипка шарена сол на току-що опечената питка, щипка чубрица в домашната пилешка супа - може би това е есенцията на живота. Онази, която държи семейството заедно и пази родовите ценности.