"В мюсюлманските страни момичетата са спирани от спортни активности". Този стереотип живее дълбоко вкоренен в съзнанието на голяма част от човечеството, а всъщност е типично проявление на недостатъчно добро познаване на фактите.

Да сложиш всички мюсюлмански държави под един знаменател по този принцип е погрешно. Критиките към етноцентричния модел на култура в много от арабските страни стигаха и до спорта и табутата в него на полов принцип. И - съвсем не без основание, но само на места.

Едно такова място е Близкият изток.

Фактологията е необорима. На олимпийските игри в Лондон през 2012-а Саудитска Арабия, Катар и Бруней за първи път имаха представители в женските състезания. Общо 8.

Спринтьорката на Катар Нур Хусейн ал-Малки на Олимпиадата през 2012 г. в Лондон

Саудитска Арабия, където и до днес жените не могат да спортуват на открити форуми, зали или стадиони, изпрати насила две атлетки. Бе заплашена от МОК, че ще я изключат, ако не го направи.

След игрите през 2012-а в Лондон се състоя една изложба, на която се видяха и чуха страшно интересни неща по темата.
Тя се наричаше Hey-Ya - в превод: "Давай!". И е посветена на арабските жени в спорта.

Там говори и Майсан Мамун. Тя е от Саудитска Арабия и има мечта също един ден да се състезава със света в това, което обича да прави - да играе баскетбол.

Мамун е капитан на женския "Зелен отбор", който се състезава и тренира само в затворени от хорските очи пространства. Заниманията са в задния двор на къщата на една от баскетболистките - Майсан ал Совая. Единствено нейните родители са се съгласили да превърнат пространството зад дома им в баскетболно игрище, и то зад големи стени.

Родителите играят основна роля за това дали момичетата ще спортуват активно в едно общество от Арабския свят. Те често следят изкъсо всяко излизане от къщата на дъщерите си, а това да се спортува се смята за твърде голяма волност. Като се добави, че активните спортисти се формират на възраст между 13 и 20 години, е ясно защо нещата са трудни.

Но има наченки на промяна, дори в тези общества, където се смята, че да спортува една жена е твърде ярко проявление на личностното й его.
Твърди се, че Катар играе основна роля. Там са Азиатските игри през 2006-а, когато страната-домакин позволява на своите жени-атлетки да се състезават. Това отваря вратите.

Допреди няколко месеца пак Катар се готвеше да кандидатства за домакинство на олимпийските игри през 2024-а. Няма как това да се случи, ако спортовете за жени са игнорирани или скрити зад стени и забрадени лица. Е, кандидатурата така и не бе внесена, като останаха само Будапеща, Лос Анджелис и Париж. Но в Доха се готвят за 2028-а.

Появяват се и пионери. Една от тях е спринтьорката Фета Ахамада, която в Лондон бягаше за Коморските острови, една изцяло мюсюлманска територия. Тя тичаше по пистата с изрязан екип, както повечето атлетки. Скандално? Не, напълно нормално...

"Ако на някоя от атлетките и се иска да се състезава със забрадка или дълги ръкави и покрити крака, и ако така се чувства удобно и не и пречи да покаже качествата си... това е ОК. Всеки може да прави както намери за добре", казва тя, запитана за екипировката си.

Дали има прогрес от игрите през 2012-а ли? Саудитска Арабия прати четири жени на олимпиадата Рио 2016.

И те се представиха слабо, разбира се. Отпаднаха в първите си дуели в джудо, фехтовка, маратон и спринта на 100 м. Като последните две представителки - Сарах Атар и Кариман Абулжадайел, тичаха по трасето с облекло, покриващо тялото им.

Състезателката на Саудитска Арабия по фехтовка Лубна Аломаир

Но все повече се говори за това в Арабския свят. За разликата между това да останеш верен на изконните ценности на религията си и това да си част от модерния свят в едно от най-ярките му проявления на единност и общност - спорта.

Няма да има революция в това отношение, бъдете сигурни. И докато дълбоко вярващи мюсюлмански страни като Турция, Египет или Мароко пращат по 35-40 състезателки на олимпийските игри и чакат от тях дори медали, много мюсюлмански страни продължават да отварят вратата с по сантиметър на всеки четиригодишен цикъл.

Хедая Малак

Не че Хедая Малак, която донесе бронз на Египет в таекуондото през 2016-а в Рио, не носеше знамето на страната на закриването с типичната частично покриващата главата кърпа - хиджаб. Такава носеше и на награждаването.
Няма значение - спортът и олимпизмът не ограничават никого в това как да се облече за старт в дисциплината си.

Цели 14 жени от мюсюлмански държави спечелиха медали в Рио, като турската таекуондистка Кубра Дагли, взела злато с хиджаб, написа в instagram: "Яд ме е, че медиите пишат повече за това какво нося на главата си, а не за успеха ми". Самият факт, че ползва свободно социални медии, е показателен.

В същото време обаче в тенис кервана на жените - WTA, има една легенда. Индийската тенисистка Сания Мирза бе №1 в света на двойки, като спечели и титли в сингълите. Но излизаше на корта с екипировка като на останалите дами, без хиджаб или бурка на главата. Мюсюлманското общество в родината и я заклейми за това, но за останалите си сънародници бе герой. С успехите си, не с това какво е обличала.

Нещата остават противоречиви и жените-шампионки от мюсюлманския свят не са много. От Арабския - съвсем ги няма.
Но времената се менят, а спортът се оказва достатъчно силен катализатор на процесите на междукултурни отношения, за да е пренебрегван.
Нашествието на големи групи и обособяването им в други територии и култури - в Европа например, вече променя много неща и във възприемането на идеята жената да е активен и равноправен спортист, също като мъжа.
Но в общества като това в Саудитска Арабия, процесът е далеч по-сложен и бавен.