„Кралицата в сянка” разказва истинската история на бедно момиче, което става довереница на най-опасната и провокативна жена през XVII век във Франция: любовницата на Краля Слънце.

Още първите редове ни отнасят в далечната 1651-ва. От една страна Франция воюва с Испания, междувременно кралят, тринайсетгодишният Луи XIV, и кралицата майка Ана Австрийска водят братоубийствена гражданска война срещу най-влиятелните френски аристократи. Кървавите раздори ескалират до такава степен, че кралското семейство е принудено да напусне Париж и да потърси убежище в град Поатие с цел да събере армия и да се върне триумфално. В същото време бедна Франция недоумява за какво са всички войни и кой всъщност е врагът. Врагът на средния французин са само болестите и гладът. Битката, която средният французин води, има една единствена цел – да оцелее. В този контекст авторката Сандра Гуланд разполага съдбата на Клодет, дъщеря на провинциални актьори, която обикаля страната заедно с тях.

Животът на Клодет прилича на въртяща се театрална сцена. Изплувала от мизерното си детство, тя става свидетел на звездните мигове на майка си като актриса в парижките театри. Досегът с Корней, Молиер и Расин носи смисъл, но не спасява девойката от окаяната социална среда. Докато случайността не я запраща в примамливата орбита на Атене Монтеспан, любовница на Луи XIV, известна като „кралицата в сянка”. Малко преди финала на книгата, от който ще ви полазят тръпки, в главата на Клодет се настанява сентенцията на френския трагик Корней: „Всеки миг от живота е крачка към смъртта“. И все пак, чувството на пълна задоволеност ще я обхване една когато косите й започнат да побеляват…

Сандра Гуланд е канадка, която става популярна с трилогията си за Жозефин Бонапарт. Изкусна е в създаването на исторически романи, преплитащи реални факти с артистична измислица. (В желанието си да не обърква читателя, а и да подчертае основната интрига, авторката си позволява да поокастри родословните дървета.) Книгите на Гуланд са издадени в 17 държави с общ тираж над 1 милион екземпляра.

„Кралицата в сянка” е съблазън за сетивата – един лиричен и всепоглъщащ разказ, умело втъкан между охолството на Версай и окървавените бойни полета на френско-холандската война. Една история за примката на богатството и илюзорната власт, в хода на която действията на две решителни жени ще повлияят не на шега върху бъдещето на Франция.

ОТКЪС

ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ДНИ си вършех задълженията като замаяна. Добре поне че не се налагаше да тичам всеки ден до театъра за събрания, репетиции и представления, но в същото време не можех да си намеря място. Не ме ободряваше дори възможността да се разхождам вечер по наскоро павираните улици на Париж, осветени сега с три хиляди фенера. Мама възобнови плетенето на своя отвратителен шал, а аз пак почнах да крача напред-назад по скърцащото дюшеме и (както винаги) да си блъскам главата как ще се оправим с парите. За да поддържам мамините костюми с пайети и перушини и да отопляваме апартамента, се захващах с всяка работа, която ми изпаднеше: чистех костница, цанех се за професионална оплаквачка в разни траурни процесии, поддържах вонлива кръчма по малките часове (като редовно ми се налагаше да се браня от пияни клиенти). Години бяхме посветили на театъра, мама беше завоювала страхотни успехи, но не личеше да сме много по-добре в сравнение с миналото.
Магическият преход от мизерия към охолство така и не се състоя. Малко припечелвах от поправянето на костюми и даваните ми сегиз-тогиз епизодични роли на младеж. На моменти в действителност копнеех за почтен живот като на онези, благословените, които седяха в ложите. Живот, в който работата ми в театъра да не се приравняваше на проституирането. Живот, в който нямаше да съм принудена да нося под полите си кама,
за да се защитавам от нападателите докато, отивах или се прибирах от театъра по всяко време на денонощието. Омръзнало ми беше да се бъхтя с часове за няколко мизерни су, да се чудя от кого да взема назаем, че да върна другиму, и да се прехранвам с чаша супа от пащърнак и комат хляб от бобено брашно.
Целият ми живот ли щеше да мине така? В борба за свързване на двата края, в грижи по мама и безпомощния ми брат? И така ли щях да си умра – стара мома?
НА СЕДЕМНАЙСЕТИ ЯНУАРИ – мрачен четвъртък, Гастон домъкна нагоре по стълбите кофите с вода от реката. Остави ги на пода и ми подаде сгъната бележка.
– За – каза и ме посочи.
Разгледах запечатания плик. Почеркът, с който беше изписано името ми, беше школуван, женски.
А в плика намерих луидор (Господи!), увит в парче хартия. Останалото не беше писмо, а нескопосано скицирана карта с обозначен адрес на улица „Дьо л’Ешел“, до галантериен магазин, в близост до Лувъра.
А под скицата – две кратки изречения:

Разчитам на теб.
Не ме споменавай поименно.

И никакъв подпис

Автор: Юлия Петкова