Първото заглавие за 2015 година в колекция „Върхове“ – поредицата на ИК „Изток-Запад“ с утвърдени класици на световната литература – е „Декамерон“ на Джовани Бокачо. Книгата съдържа 100 новели, разказвани от 10 човека в продължение на 10 дни.

Писаният от големия Джовани Бокачо през XIV век сборник с новели „Декамерон“ е едно от знаковите събития на италианската и световна литературна класика, което е предизвиквало през годините множество усмивки, но и изчервяване, та дори възмущение поколения наред. Тази книга, която „съдържа сто новели, разказани в течение на десет дни от седем дами и трима млади мъже“ буди жив интерес и в наши дни с описателния ироничен език и успешния опит на Бокачо да изкара на показ редица неприемливи – и днес – социални явления, използвайки литературния похват „разказ в разказа“. Така авторът оформя творбата си като цялостно произведение, а не просто като сборник с отделни разкази.

Първото издание на „Декамерон“ излиза в периода 1348–1353 г. във Флоренция, по това време един от европейските културни центрове с население от 80 000 души, чийто брой драстично намалява след голямата чумна епидемия в края на 40-те години на XIV век, която покосява хиляди жители на града. Именно чумната епидемия е поводът Бокачо да напише „Декамерон“. Авторът описва живота във Флоренция и свидетелства за духовния климат в града през ранния Ренесанс чрез множество действителни случки, забавни анекдоти, градски легенди. Изобличаването на лицемерното поведение на римокатолическите духовници, покварата на морала в обществото, осмиването на различни социални групи са в основата на тези истории, погледнати през призмата на еротично-комичното и обикновено завършващи с остроумен, понякога трагичен край. Бокачо поставя акцент върху човешката индивидуалност, а вярата в любовта като движеща сила и интересът към чувствения свят на човека – видими и у разказвачите, и у героите – са само част от характерните за Ренесансовия светоглед черти.

Предполага се, че Джовани Бокачо (1313–1375) е родом от Черталдо (регион Тоскана в Италия) и израства във Флоренция.

През 1330 г. се установява в Неапол, който в тези години е столица на Неаполитанското кралство и утвърдено средище на активен просветен живот. И макар по това време родният Флорентински регион да е в разцвета си, огромно значение върху личността и творчеството на Бокачо изиграва именно Неапол. Там, в двора на крал Робер Анжуйски, младият поет получава класическото си образование, учи астрономия и гръцка митология, чете древногръцки мислители. Заобиколен от просветни дейци, учени, философи, поети, ценящи високо културата, Бокачо добива популярност като поет и хуманист. Неапол е и градът, в който Бокачо среща голямата си любов – незаконно родената дъщеря на самия крал Мария Аквинска, – която авторът обезсмъртява в творчеството си. Освен културно средище, Неапол е и прозорецът към приключенския и авантюристичен Средиземноморски свят – този пристанищен град свързва Бокачо едновременно с „Одисея“, но и с арабски търговци и пирати… Авторът слуша с интерес разкази за пътешествия, описания на екзотични места и нрави, запознава се с източни приказки, които впоследствие преплита в новелите си. Около 1340 г. Бокачо се завръща във Флоренция, където продължава поетичното си дело, но постепенно навлиза и в политиката – той е първият хуманист на служба във Флорентинската република, а по-късно е и един от най-авторитетните й дипломати. Под влиянието на своя приятел и учител Петрарка Бокачо се опитва да наложи новата хуманистична култура. Години наред се занимава с научна дейност, преводи от латински и гръцки, както и с коментари на античната митология и на Дантевата „Божествена комедия“, като междувременно пише творби на латински. „Декамерон“ все пак остава най-известната му и до днес творба, новото му българско издание е илюстрирано от Петър Станимиров и преведено от италиански език е от Никола Иванов; преводът на стиховете е дело на Драгомир Петров.

Откъс от „Декамерон“, Джовани Бокачо

Когато Филомена свършила своя разказ и замълчала, Дионео, който седял до нея, без да чака нарочна подкана от кралицата (защото знаел, че съгласно установения вече ред ще трябва и той да разкаже нещо), почнал така:
– Любезни дами, ако добре съм разбрал вашите намерения, ние сме се събрали тук да се забавляваме, като си разказваме разни неща; затова аз мисля, че на всекиго от нас, стига той да не нарушава това условие, е позволено (а че това е така, бе потвърдено преди малко от нашата кралица) да разкаже такава новела, каквато според него ще бъде най-забавна. Ние вече чухме как благодарение на благочестивите съвети на Джаното ди Чивини Авраам успял да спаси душата си и как Мелхиседек чрез своята съобразителност запазил богатствата си, като се измъкнал от клопката на Саладин; затова аз мисля, че няма да заслужа вашите упреци, ако ви разкажа накратко как един монах с хитрост се отървал от сурово наказание.
Не много далече оттук, в Луниджана, се намира един манастир, който преди години бил много по-известен със своята святост и където живеели много повече монаси, отколкото сега; между тях имало и един млад монах, чиято сила и жизненост не могли да отслабят ни постите, ни дългите нощни бдения. Веднъж, по пладне, когато другите монаси били легнали да подремнат, а той скитал около своята църквица, закътана в глухо, уединено място, монахът срещнал случайно една много красива девойка – може би дъщеря на селянин от околността, – която вървяла из полето и беряла някакви треви; щом я зърнал, той бил овладян от непреодолимо плътско желание. Затова, като се доближил до нея, той я заговорил и от дума на дума работата тръгнала така, че те се разбрали и монахът я вкарал в килията си, без никой да ги забележи.
Но докато, отдаден на твърде силното си желание, монахът се забавлявал с момичето не особено предпазливо, случило се следното: абатът се събудил и когато минавал безшумно край килията, чул глъчката, която вдигали двамата; за да различи по-добре гласовете, абатът се приближил на пръсти и допрял ухо до вратата на килията. Щом разбрал, че вътре има жена, изпървом понечил да се обади да му отворят, но после намислил друго, върнал се в килията си и зачакал монаха да излезе. Ала монахът, макар и да се отдавал на най-големи наслади и удоволствия с девойката, непрекъснато бил нащрек; когато му се сторило, че чува шум от стъпки в дормитория1, долепил око до една малка пролука на вратата, видял съвсем ясно, че абатът подслушва, и не се усъмнил ни най-малко, че той е успял да разбере, че в килията има жена. Монахът се изплашил не на шега, защото знаел, че за това може да си изпати здравата; но не се издал пред момичето, а премислил набързо как да постъпи, за да се измъкне от лошото положение.
Най-сетне му хрумнало да прибегне до една необикновена хитрост, която му помогнала да стигне направо до целта, която си поставил. Подсетил момичето, че е време да се разделят, и рекъл: „Ще изляза да видя как можеш да се измъкнеш оттук, без да те забележат, а ти ме почакай и не вдигай шум.“ И като заключил вратата, той се запътил право към килията на абата, подал му ключа – както правели всички монаси, когато излизали от манастира – и му казал: „Месер, тази сутрин не можах да превозя всички дърва, които бях наредил да насекат, затова с ваше разрешение искам да отида в гората и да разпоредя да ги докарат.“
Абатът, който искал да установи най-точно извършеното от монаха нарушение, помислил, че последният и не подозира, че е бил забелязан, зарадвал се на щастливия случай, взел ключа и му дал исканото разрешение. Като се уверил, че монахът е излязъл, абатът почнал да крои как най-добре да постъпи: дали да отвори килията в присъствието на всички монаси, та да се убедят сами в извършеното нарушение и да не роптаят после против него, като накаже монаха, или най-напред да разбере от момичето как стои работата. Като поразмислил малко, решил, че тя може да е жена или дъщеря на такъв човек, когото той не би искал да опозори, като я покаже на всички монаси; затова сметнал, че най-добре ще бъде първо да разбере коя е, а после да действа както намери за добре.
Запътил се на пръсти към килията, отключил вратата и щом влязъл, пак я заключил. Като видяло абата, момичето изгубило и ума, и дума – помислило си, че е опозорено за лял живот и се разплакало. А негово преподобие абатът, като я видял такава млада и хубава, въпреки че бил на години, изведнъж бил обзет от плътски желания не по-малко, отколкото младият монах, и си рекъл: „Я чакай, защо да не се възползвам и аз от това удоволствие, щом мога да го получа? Че от скука и неприятности човек и без това не може да се отърве. Момата я бива, никой не знае, че е тук; ако успея да я убедя да ми направи това удоволствие, защо да не го сторя? Кой ще узнае? Никой никога нищо няма да узнае, а скритият грях е половин грях. Та кога друг път ще ми се удаде такъв случай? Може би никога. Затова мисля, че е най-разумно човек да се възползва от същото благо, което Господ Бог е пратил другиму.“
Разсъждавайки така, той променил изцяло първоначалното си намерение, с което дошъл в килията, доближил се до момата и почнал кротко да я утешава и да я моли да престане да плаче; и така, от дума на дума, се стигнало дотам, че той ѝ открил своето желание. Девойката не била нито от желязо, нито от елмаз и лесно склонила да задоволи желанието на абата. Той я прегърнал и я обсипал с целувки, после се качил на постелята на монаха, и като имал предвид приличната тежест на собственото си достойнство и крехката възраст на момата, опасявайки се може би да не я повреди с прекомерното си тегло, не легнал връз нея, а я сложил върху себе си и дълго се забавлявали.
Монахът, който се престорил, че уж иска да отиде в гората, се скрил в дормитория и щом видял, че абатът влязъл сам в неговата килия, се успокоил напълно; той допускал, че ще стане точно така, както си мислел, а като разбрал, че абатът се заключил, окончателно се убедил, че хитростта му е улучила. Сетне излязъл, от мястото, където се бил притаил, доближил се тихичко до пролуката и чул и видял всичко.
Когато абатът решил, че се е позабавлявал достатъчно с момата, заключил я в килията и се прибрал в своите покои. След известно време, долавяйки стъпките на монаха, абатът помислил, че оня се връща от гората, и решил да му се скара здравата, а после да заповяда да го затворят, за да може лесно спечелената плячка да остане само за него. Затова наредил да извикат монаха, наругал го и заповядал да го затворят. Ала монахът веднага му възразил: „Месер, аз съм отскоро в ордена на свети Бенедикт и затова още не съм успял да изуча всичките му правила; пък и вие досега не ми бяхте казвали, че монасите трябва да се подлагат на жените така, както се подлагат на пост и молитва. Сега, след като ми показахте как трябва да постъпвам, ако ми простите, аз ви обещавам, че занапред няма вече да греша, а ще правя така, както видях, че правите вие.“
Абатът, който бил досетлив човек, тозчас разбрал, че монахът не само е голям хитрец, но е видял всичко, каквото той бил извършил; затова, обзет от угризения заради собственото си прегрешение, той се посвенил да наложи на монаха наказанието, което и самият той заслужавал. И като простил на монаха и му заповядал да не разправя никому какво е видял, двамата най-предпазливо извели момата и можем да предполагаме, че неведнъж са я водили отново.