Автор
Кристина Кирова

Народният съд или как бе заличен цветът на нацията

Днес се навършват 76 години от създаването на Народния съд, заради който в рамките на четири месеца са арестувани и убити хиляди български политици, военни и интелектуалци.

Институцията служи като инструмент на новодошлата комунистическа власт и елиминира управляващите преди идването на комунизма и всички, които са срещу новия режим - цвета на нацията.

Присъдите са произнесени следобед на 1-и февруари 1945 г., а екзекуцията на осъдените политици и интелектуалци е извършена в нощта между 1-и и 2-и февруари в яма, изровена от бомбардировките на територията на гробищата в "Орландовци".

Денят е белязан от невиждана жестокост и е трагичен край за много семейства.

На осъдените, преди да ги убият бе отнета последната надежда да видят отново близките си и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията...“ , пише Царица Йоанна в мемоарите си, публикувани през 1966 г.

Арестуваните дори не могат да се сбогуват с близките си. Разбират за присъдите им едва след зверските мъчения и масовата екзекуция. Причината за това е, че присъдите се съобщават по радиото следобед на 1-и февруари при организиран митинг на ул. “Алабин“, но са почти заглушени от екзалтираните викове на народа. На следващия ден присъдите отново са прочетени по радиото, но тогава политиците и интелектуалците вече са разстреляни.

Събитията преди 9-и септември несъмнено будят тъга в много българи заради необяснимата жестокост, с която е отнет животът на толкова много хора. Процедурата около произнасянето на присъдите и екзекуциите е извършена бързо, тъй като имената на осъдените са ясни много по-рано, още в края на 1944 г.



Осъдените са заловени и отведени в подземията на Съдебната палата, а в нощта на 1-и срещу 2-и февруари те са насочени към Централните софийски гробища, където не след дълго намират смъртта си по унизителен и жесток начин. През това време им е забранено да викат, да се бунтуват и дори да говорят, а на този, който не спазва заповед, му е пръснат черепа с приклад. Процедурата трябва да бъде извършена тихо и по най-бързия начин. И как точно се е случва това научаваме от „Спомени“ на Царица Йоанна:

...Изглежда, че на всеки убит (проф. Ал.) Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит...

...Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поколения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не с еузна повече нищо.

...Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя Съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък“. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години“.

От тези трагични събития са изминали много години, но всеки българин трябва да бъде запознат с тази грозна страница от историята ни. Тя е пресъздадена и в разтърсващия филм на режисьора Стойчо Шишков - „Народен дом на терора“, разкриващ зверствата на комунистическия режим, извършени в сградата на бившата народна милиция на Лъвов мост. Лентата бе прожектирана в Европарламента в Брюксел на 14-и март 2016 г.