"Обожавам да разсмивам хората и да ги правя щастливи, винаги съм "душата на компанията", но всъщност не съм щастлив човек.

В семейството ми хуморът винаги е бил на почит, шегите бяха неотменна част от всекидневието ни. Беше традиция да посрещаме дори и трудностите с усмивка. По този начин с годините свикнах и да се отбранявам, чрез хумора. Той стана защитната ми стена. Чувствам се сигурна и спокойна, единствено когато се шегувам. Но интересното е, че почти винаги съм била в депресия. Причината за нея идва от липсата ми на самочувствие и от съмнението, че никой не ме харесва. Имам натрапчивото чувство, че съм ненужна на света, което е ужасно. В по-хубавите дни тези мрачни мисли просто идват и си отиват, но понякога е непоносимо. Почти през целия ми живот е било така, сякаш не мога да правя нищо и единственото, което имам, е чувството ми за хумор.

Ако депресираните хора се стараят да прикрият емоциите си и лъжат, че не са депресирани, то забавните депресирани хора лъжат два пъти повече. Има дни, в които тъгата, която ме обзема, е толкова силна, че не искам нито да виждам други хора, нито да излизам, нито да ходя на работа, но нямам избор. Животът трябва да върви и аз трябва да се боря с проблемите, които сама съм си създала. Често се справям с тях като ги пренебрегвам и се старая да не им посвещавам много време и покрай задълженията, някак успявам да ги притъпя, но когато съм в почивка често се случва да си седя в леглото и да гледам втренчено в една точка, докато не ми писне и не се обадя на приятели да излезем. И каквото и хубаво да ми се случва, просто чувството, че другите не ме одобряват и че съм неспособна, не ме пуска. Дори когато съм навън и уж се забавлявам, успявайки да забавлявам всички наоколо, когато усетя, че започвам да се натъжавам, бързам да си кажа "довиждане“ с компанията и бързам към колата. После обикновено плача по пътя към вкъщи, искам да спра, но не мога.

Благодарение на чувството си за хумор успявам да преодолея мрачните си мисли и да се заблудя, че всичко е наред. Най-хубавото е, че карам и околните да се усмихнат и да се чувстват добре около мен. Но сякаш си мисля, че ако не съм забавна, никой няма да иска да общува с мен. Много пъти съм се замисляла колко ли привидно усмихнати и забавни хора имат проблеми със самооценката и с психическото си здраве. Никога не можем да предположим какво се крие в душата на един човек, но в крайна сметка никой няма нужда да научава проблемите ти. Когато излизам от вкъщи и отивам на работа, или да се видя с приятели просто включвам копчето „Шегаджийка“ и всичко е наред. Аз страдам от нещо като "функционална депресия“ - симптомите ми са тежки, защото не мога да се освободя от тях, но не достатъчно, за да ме карат да бъда непродуктивна. И успявам да ги овладея, когато съм сред хора, дори да излъжа другите, че се чувствам прекрасно.

Най-лошото е, че депресивните чувства идват някак плавно, но стават все по-силни и по-силни. Разклащат душата и ума ти и на моменти наистина се изисква много силна воля, за да ги преодолееш или поне да ги прикриеш и да си внушиш, че всичко е наред, докато едва се сдържаш да не се разплачеш. За радост, светът не може да разбере това. Понякога тези, които се смеят най-много, плачат най-много.“