Между почитателите и критиците си, Паулу Коелю премина от пълното обожание до прозвището “писателя на манекенките”. Както глобалицията и facebook.com, той е обичан или отричан, но никой не остана безразличен към него. Може ли да се каже, че Коелю е явление в литературата? Това ще покаже единствено времето.

Според критиците му нито една от идеите в книгите му не е негова, всичко е почерпено от философии или религии и той не ни казва нищо ново. Но той направи синтез на всички тези идеи и философии, събра ги, извлече екстракта, смля го на достъпен език и ни го предостави като чашка топло, ароматно кафе сутрин. Създателите на напитката също не са сътворили растението в природата, но без тях то щеше да си остане само едни непотребни, сурови зърна.

В новата си книга “Алеф” бразилският автор прави едно завръщане към себе си, към “Алхимикът” и “личната легенда” и признава, че намира езика към себе си само по време на път.

Книгата носи автобиографичен елемент и е истинско откровение на автора. В едно пътуване от Москва до Владивосток, през което преодолява 9 288 километра, той намира изгубената си вяра и го прави също като китайския бамбук, с когото дава пример:

“Целият растеж е под земята, отдолу се изгражда сложна коренова система... И в края на петата година китайският бамбук започва да расте светкавично, докато достигне двайсет и пет метра.”

Скептиците ще подходят с предразсъдъци към “Алеф”; към историите за прераждания; към теорията, че всички моменти от миналото, настоящето и бъдещето се сливат в една единствена точка – някои я наричат “алеф”, други “чи” и тя събира в себе си съществуването на всеки един човек във всеки един миг и всичко се случва едновременно. “Алеф” препраща и към идеята за “всемирната душа”, с която Коелю стана толкова популярен.

След като го обвинихме, че се е поддал на комерсиализацията и създаде романа “Победителят е сам” – подплатен с факти и силна аргументация, но толкова далечен от идеите, които накараха хиляди хора по света да му благодарят, в “Алеф” писателят, отново верен на стила си, ще ви накара да се замислите. Да се замислите...до сълзи, защото “сълзите са кръвта на душата”.