Психологът Иван Игов: Около 50 деца в България се самоубиват всяка година

16 март 2017 | 14:42
видяна 3941
коментари 2
Снимка: Иван Игов/Личен архив

Зачестили ли са случаите на насилие и тормоз между децата в българските училища днес или медиите просто започнаха да обръщат повече внимание на този сериозно наболял проблем? Кои са факторите, провокиращи проявите на агресия сред децата у нас и какви са механизмите за изкореняването и „лечението“ на тази дълбока рана в съвременното ни общество. На тези и още въпроси, свързани с детската агресия, разговаряме с Иван Игов – експерт по детска и юношеска психология.

Иван Игов е завършил психология в СУ, специализирал е консултативна психология. Има над 25-годишен опит в работата си като училищен психолог. Автор е на държавните стандарти за обучение по психология в средното образование, на много статии, книги и учебници. Координатор е на проекта „Училище без насилие“ - съвместна инициатива на УНИЦЕФ, Държавната агенция за закрила на детето, Министерството на образованието и науката и на Столичната община.

- Г-н Игов, наблюдава ли се тенденция към увеличаване на проявите на агресия сред децата у нас? 

-На базата на изследвания от миналото, които съм правил със свои колеги, мога да твърдя, че днес се наблюдава запазване на една тенденция на висока агресивност, която обаче се наблюдава от години. Имам предвид най-тежката форма на агресия, която е именно тормозът между деца. Под тормоз се разбира, че поне веднъж седмично дадено дете е било подложено на някакъв вид агресия – обиди, физическо насилие, отхвърляне и т.н. Тормозът в България е огромен проблем - цифрите сочат 24-25 %, т.е всяко 4-то дете у нас е обект на тормоз и агресия в училищата. За сравнение в по-малките училища в страната – там, където децата са не повече от 500 в училище, агресията е около 19%. В същото време Скандинавските страни например, където дори има специални закони срещу агресията между и над деца, нивото на тормоз е между 13 и 14%. Надявам се тези цифри да стреснат някого, защото те разкриват един сериозен феномен у нас, а именно, че чувствителността на обществото ни силно се е повишила на тема агресия. Фактът, че в момента ние чуваме и слушаме за все по-фрапиращи и страшни случаи на насилие между деца не е защото те са се увеличили, а защото медиите започнаха по-често да обръщат внимание на тях. Новите технологии също играят роля за популяризирането на тези случаи, самите деца вдигат завесата на тази зловеща истина в българските училища. Те записват подобни прояви на агресия по телефоните си, споделят ги в социалните мрежи, в интернет и така те излизат на бял свят. Преди десетина години тези случаи в училищата масово се прикриваха, всички внимаваха информацията за подобни инциденти да не излизат извън вратите на училището.

-На какво се дължи агресията между децата - на прекалено много информация, на погрешна информация или на липса на комуникация родител-дете?

-Причините са много. Разбира се, на първо място трябва да започнем от семейството. В България всяко трето дете е принудено да живее в агресивна семейна среда – става дума за изследвания, проведени от неправителствения сектор. Естествено е децата, израснали в агресивна среда, да повтарят моделите на възрастните. Когато едно дете е принудено да живее и непрекъснато да се сблъсква със ситуации на стрес, то „избухва“ и реагира по някакъв начин. Ето защо не само децата – обект на агресия, са жертви. Жертви са и самите агресивни деца. Това явление се нарича фрустрация - вид реакция, която може да се прояви чрез агресия (гневът излиза навън), или чрез регресия (когато детето не е в състояние да избухне и да изрази емоциите си, в резултат на което те остават вътре в него).

-Към кого най-често е насочена детската агресия?

-Голямата част от децата изкарват вътрешното си напрежение чрез проява на агресия, като я насочват към някое друго дете. Най-страшно обаче e, когато тази агресия се насочи не навън, а навътре към самия себе си. България е на едно от първите места в света по самоубийство на деца. Потресаващ и шокиращ факт, който не се разкрива пред обществото. Всяка година у нас се самоубиват около 50 деца. Това са два ученически класа. Те отнемат живота си, защото никой не ги е научил да се справят с него. Децата не получават нужното възпитание нито в училище, нито от родителите. В резултат те обръщат агресията срещу самите себе си и посягат на живота си. Затова често казвам на родителите: „Радвайте се, че детето ви вика, ядосва се, крещи, изразява емоциите си навън, защото в противен случай реакцията можеше се да обърне навътре към самия него.“

-Как да реагираме, когато детето се ядоса?

-Само 15% от общуването между хората протича във вербален контакт – другият включва интонация, жестове, мимика и т.н. Само се замислете какво влияние може да окаже върху детето ви гневният ви отговор, резкият тон, лошата дума. Ще предизвика ответната реакция на гняв, а в по-лошия случай – детето ще се затвори в себе си и ще обърне гнева навътре към себе си. Забравете за упреците и осъдителния тон. Добрата дума, спокойната интонация, ангажираното отношение - всичко това ще помогне на детето да се успокои и да разбере, че в трудна ситуация може да разчита на вашата подкрепа и разбиране.


-И все пак кой е основният проблем, отприщващ агресията сред децата?


-Според мен най-големият проблем е в училището. Например когато преди 2500 години в гръцките полиси са били изграждани първите училища, те са били създавани с цел обществото да възпита децата в граждански дух. Идеята на училището е била да социализира децата, да ги направи граждани и хора на бъдещето на дадената държава. Нашето училище от много години прави точно обратното. Главите на децата се пълнят с каква ли не информация – стари, дори и ненужни факти само и само да се запълни някакъв хорариум, да се уплътни часа по математика, по физика, без да се мисли от какво действително имат нужда децата. Училището трябва да дава социални умения на децата, а не да товари съзнанието им. Да вземем за пример факта, че децата в първи клас учат неизвестни. Това е пълен абсурд, тъй като неизвестните числа са операция, за решаването на която децата придобиват умения няколко години по-късно. Това е твърдение на най-големия детски психолог – Жан Пиаже. Въпреки че се боря с този проблем години наред, никой не прави нищо по въпроса. Най-лошото е, че никой не си прави и минималния труд да разбере, че по този начин децата не научават нищо, а напротив – те се демотивират. И това е само един дребен пример. Именно тази демотивация довежда редица деца до състояние на фрустрация. Те просто не са достигнали до даденото ниво и в резултат на неуспеха си започват да чувстват вътрешно напрежение.

-Най-големият проблем в системата ни на обучение ли се крие?

-Такава идиотска училищна система като нашата в друга страна не съществува. Проблемът не е само в системата на обучение, но и в самите сгради, в които учат децата ни. Всичките ни училища и сгради са строени преди 30-40-50 години, като новите са много малко. Тези сгради са били предназначени за 300 до 500 деца. Не повече. В момента в големите градове и не само в тях, в такива сгради са натъпкани между 1300 и 2000. Това само по себе си е предпоставка за агресия, училището се превръща в джунгла. Така че първата крачка е не да се увеличи заплатата на учителите, повярвайте ми, това няма да оправи проблема. Да си учител в училище е все едно да си дресьор в джунгла и затова учителите бягат.


-Училищата са оборудвани с камери, в тях има охрана. Доколко ефективни са подобни мерки за безопасността на децата ни?

-Аз съм безкрайно възмутен, че всяко ново правителство залага в сферата на образованието на камери, охранители, стени, ограждения и на какво ли още не, като смята, че по този начин ще намали агресията сред децата. Най-лошото е, че ние нищо не правим, нито учителите, нито родителите, нито управляващите ни. Един горчив факт – неправителствената организация "Национална мрежа за децата" излезе наскоро с изследване, според което половината от децата в първи клас не ходят до тоалетната през целия ден от страх да не бъдат нападнати поради липсата на камери. Това, което най-много ме стъписва, е не, че правителствата в предизборната кампания, на която в момента всички сме свидетели, непрекъснато се надпреварват да обещават повече пари за образованието.Стъписва ме нехайството на родителите. Често срещам познати, на които казвам "Моля ви, не записвайте детето си в това огромно училище. Знаете ли как ще се чувства то там?". Отговорът е: „О, ама нали знаете, че това училище е престижно“.

-Какво трябва да се промени в училищната система? 

-Трябва да се смени методът на финансиране. Парите вървят след ученика. Едно училище трябва да има бюджет, този бюджет да покрива определен брой ученици, не повече, за да не се наблъскват по 30 деца в клас. Трябват и нормални заплати за учителите и нормална училищна среда. Няма нужда от нови училищни сгради, тях ги има, просто никой не ги използва. Могат да бъдат направени т.нар. "училищни комплекси", както е в Португалия например или в други европейски страни. Там сградите на едно училище са отделени една от друга според различните възрасти на децата, които се учат в тях. Идеята е децата да контактуват със свои връстници и да не се стига до негативни емоции и трупане на лош опит. Трябва най-сетне да се промени и системата на управление на училищата. Да си директор на училище е отделна професия от това да си учител. Директорът е мениджър. Той трябва да има умения да бъде мениджър, а не просто да е преподавал по математика. Детето трябва да получи гъвкавост още от началния период на своето обучение, да им се даде възможност да развият качества, съобразени с техните потребности.

-Какво трябва да направим, за да спре този процес?

-Както казах вече, от години всяко четвърто дете в училище е тормозено. Родителите вкъщи знаят, детето със сигурност се опитва да им каже това по свой начин, намирайки различни причини, поради които не му се ходи на училище - боли го корема или измисля нещо друго. Но родителят настоява, защото детето трябва да отиде на училище, без да си дава ясна сметка къде всъщност го праща и какво емоционално страдание би могло да преживява детето му на това място. Ето защо родителите са първите, които трябва да се изправят, да тропнат с юмрук и да кажат: „Стига вече!“. Трябва нещо чудовищно да се случи, за да потърсиш помощ и да се обърнеш към специалист. Дори днес имах случай – попитах една майка на проблемен тийнейджър не смята ли, че детето й има нужда от помощ. Отговорът й ме потресе. Тя смяташе, че подобни прояви били естествен етап от неговото развитие. Първото нещо, което трябва да напарави един родител на нейното място, е да потърси консултацията с психолог. Един от основните проблеми е отказът на родителите да се намесят и да вземат нещата в свои ръце.

-Имате над 25-годишна практика като училищен психолог. Какви са проблемите, с които децата са идвали при вас?

-Основната работа в консултативната психология е да откриеш къде е истинският проблем. Не напразно ние въведохме термина „проблемно дете“. Под проблемно дете се разбира не това, че самото дете има проблем, защото това може изобщо да не е вярно, а че средата, в която се намира това дете, е проблемът. Аз съм имал случай, в който не детето има проблем, а неговите родители, хората от неговото обкръжение. Винаги питам децата, и то пред родителите им: „Кога за последен път ти казаха, че те обичат“. Децата клатят отрицателно глава, а родителите се защитават с аргумента, че смятат за ненужно да изричат подобни думи, след като детето им, за което се грижат и хранят, било наясно с обичта им. Ето това ни е най-големият проблем – не знаем как да се държим и да разговаряме с децата си. Не знаем как да изразяваме чувствата си. 

-Новите технологии не допринасят ли допълнително за отчуждението между родител и дете?

-За жалост днес половината живот на децата ни минава онлайн - нещо, което при техните родители, които сега са 30-40-годишни не съществуваше. Когато родителят си стои вкъщи, а детето е в стаята, той си мисли, че детето му е в безопасност, а интернет е толкова опасен, колкото не можещ дори и да предположиш.

-Какъв е вашият съвет към нашите читатели - как да стигнем до сърцето на децата си и да се преборим с феномена "агресия"?

-Трябва да се промени цялостната представа на хората какво се случва. Проблемът с агресията при децата е много важен и много наболял. Така че тези, които си въобразяват, че ще помогнат на българското образование, като налеят повече пари в заплати, няма нищо да постигнат. Трябва отношение, трябва разбиране, трябва ангажираност. Трябва действие. Ние всички сме виновни и отговорни – от родители до политици.

Коментари

2
  16 март 2017 | 18:42 отговор
 

Имам въпрос към г-н Психолога: Ако позволим на детето да крещи, да изкарва гнева си навън, защото е здравословно за него, как да подходим, ако тази агресия се насочва към малкото му братче, или сестриче? Излиза, че агресията е добре да се изкарва, но да не се насочва към други деца, хора? Ако е здравословно да удря възглавници, или боксова круша, то как стои въпроса с крещенето? Как агресията да се насочи в безопасна посока- нито навътре, нито към други деца?

 
 
19 март 2017 | 16:02

Спорт - нека крещи на стадиона например.

 
20 март 2017 | 18:09

Човек, ти като се ядосаш, натискаш копчето "пауза", хващаш автобуса и като пристигнеш след 40 мин. на стадиона, натискаш "плей" и почваш да се гневиш ли?

1
  16 март 2017 | 18:19 отговор
 

Много хубаво интервю, прекрасно развити тези от психолога. Но отново най-кратка е основната част: как да се помогне на родителите да се справят с проблема . Ще са от полза конкретни съвети, техника за разговаряне с децата. Благодаря, че направихте това интервю, благодаря на Г-н Игов и моля, продължете този изключително важен разговор! Най-вече очакваме продължение -отговор на последния въпрос на интервюиращия.

 

Добави Коментар

Най-четени