„Веднъж един човек, минавайки покрай пропаст, паднал. Падайки, той успял да се хване за клона на малко дърво, растящо в процеп на скалата. Висейки на клона, поклащан от студения вятър, човекът осъзнал цялата безнадеждност на своето положение: на дъното – речни камъни с мъхове, а възможност за покатерване нагоре просто нямало. Ръцете му, хванати за клона, започнали да отмаляват.

- Е, – помислил си той – един Бог може да ме спаси сега. Аз никога не съм вярвал в Бога, но, може пък да съм грешал. Какво губя?

Затова той извикал:

- Боже, ако Те има, спаси ме и аз ще повярвам в Теб!

Отговор нямало. Той отново извикал:

- Моля Те, Боже! Аз никога не съм вярвал в Теб, но ако сега ме спасиш, веднага ще повярвам!

Изведнъж от облаците се разнесъл Велик Глас:

- О, не, ти няма да повярваш!

Човекът от изненада едва не изпуснал клона.

- Моля Те, Боже! Ти грешиш! Аз наистина мисля така. Ще повярвам!

- О, не, няма да повярваш! Всички казват така.

Човекът продължил да се моли и да убеждава. Накрая Бог казал:

- Е, добре. Ще те спася… Пусни клона!

- Да пусна клона?! – възкликнал човекът, – ти да не ме смяташ за луд?!“