Всеки ден ставаме свидетели на агресия от деца към деца. Дали това се случва на улицата, в училище, или близо до него, няма значение. От значение е фактът, че децата ни растат някак отхвърлени, неразбрани и единственият начин, чрез който изразяват своите негативни емоции и преживявания е, насилието.

Дали за това сме виновни ние - вечно бързащите родители и близки, обществото - толериращо насилието под всякакви форми, или учителите и социалните работници - че не проявяват достатъчно внимание и интерес към проблемните деца, е трудно да се каже.

Според мен и трите фактора са от значение. И трите фактора са подценявани и все по-често липсват от живота на децата ни. А те растат, заобиколени от музикални клипове, филми и видеоигри, в които насилието е просто част от пейзажа.

И ето го поредния случай. Едно 14-годишно дете, което и преди е имало прояви на агресия, според хора, чийто деца учат в училището, удря жестоко в корема по-малко от него дете. Потърпевшият ученик не смее да каже за проявата на насилие. Признава си едва у дома, когато явно коремът го е заболял повече. Стига се до реанимацията на "Пирогов". Тежка травма на далака, негативни преживявания, и за детето, и за родителите му. А ученикът, който е проявил агресията, е арестуван от полицията и ще бъде изключен от училището. И по-точно - директорката е помолила майка му да го премести в друго учебно заведение.

По наши данни 14-годишното момче има отдавна проблеми с проявите на агресия. Казват, че всичко идва от семейната среда. Според близки наши източници, семейството на детето е разбито, то няма родителска опора, няма добър контрол, достатъчно грижа и любов. И преместването в друго училище няма да реши проблемите му. Напротив. Ще ги задълбочи. Защото то пак е отхвърлено.

И тук се сблъскваме челно с цялата липса и незаинтересованост на "системата". Да, няма достатъчно социални работници. Да, няма достатъчно психолози. На един училищен психолог се падат приблизително около 600 деца. Чии проблеми да реши той? А и неговите правомощия стигат само до прага на школото. Но проблемите са далеч - те са зад стените на семейния дом. Т.е. имаме нужда от друг тип специалисти, организации, помощ. Те обаче или не съществуват, или им е по-удобно да си седят на бюрата и да отчитат проблемите само като статистика.

Само че сега статистиката е за насилие в училище. После това дете ще отиде на улицата и ще стане по-лошо. Сигурно всички по веригата се досещат за това. Но интересът е мижав. За бъдещето на тези деца. А те не са виновни, че са станали такива. Не са виновни, че са се родили в семейство, което се е разпаднало. не са виновни, че родителите им не могат да се справят със себе си, камо ли да отгледат и възпитат дете - с любов. Тяхната агресия е вик за помощ. После ще се появят по-тежките прояви. И така - все по-надолу и по-надолу.

И вместо да проверяват само оценките от външното оценяваме, да правят рейтинги и да толерират писането на високи оценки, всички институции - от Инспектората по образование до Министерството на образованието, трябва да си дадат сметка, че те също носят отговорност за тези деца. За всички деца. Но особено за тези, за които семейството не е място за любов и подкрепа, а смазващ стресов център, наситен с негативизъм, понякога и с насилие.

Предполагам, че този случай няма да е последен. За съжаление. И ми се иска да вярвам, че учителите днес, директорите на училищата, инспекторите, се интересуват не само от индексацията на заплатите си, а от това какво правят и какво дават на децата, които растат буквално пред очите им. Нали? Време и ние като общество да започнем да се интересуваме, да изискваме, да търсим отговорност. За да се случват и хубави неща. И децата ни да ходят с желание на училище.