След като индийският спускаем апарат Vikram с лунохода Pragyan успешно кацна на лунната повърхност, човечеството насочи внимание към новите открития там. Припомняме, че историческото събитие се случи на 23 август и бе излъчвано на живо и гледано от около 6.5 милиона зрители. Той пристигна по петите на неуспешния руски опит два дни по-рано на космическият кораб Луна-25, който излезе извън контрол и се разби. 

С постижението си Индия стана четвъртата страна след СССР, САЩ и Китай, която приземи своя апарат на повърхността на Луната. 

Един въпрос обаче буди вълнение сега повече от всичко – защо Южният полюс на Луната привлече толкова силно вниманието на учените? Известен факт е, че наред с Индия и Русия, така и САЩ и Китай са насочили поглед именно към Южния полюс на единствения естествен спътник на Земята. Какво го прави толкова притегателен, енигматичен и завладяващ? 

Докато мисиите на Аполо от 60-те и 70-те години на миналия век се приземяваха предимно близо до екватора на Луната, спускаемият модул от индийската мисия Чандраян-3 успешно се докосна на около 600 км от южния полюс на Луната, по-близо, отколкото всеки космически кораб е бил до това място. Заравяйки сензорите си в лунната почва по пътя, луноходът разкри любопитен рязък спад на температурата под повърхността. 

Докато на повърхността е измерена температура от около 50-70 градуса по Целзий, то само 80 mm под това ниво, тя пада до -10 градуса по Целзий, спадайки с около 100 градуса на 8 см дълбочина – температурна разлика, която „изненада“ учените. Обяснението на това е лунният прашец, който е по повърхността на Луната и е доста добър изолатор на топлина. 

Плитката ос на въртене на Луната, 1,5 градуса в сравнение с 23,5 градуса на Земята, означава, че някои кратери на нейните полюси никога не виждат слънчева светлина. В съчетание с ниските температури на тези места, учените смятат, че това е довело до изобилие от лед, голяма част от който е направен от вода, който е или смесен с почвата, или изложен на повърхността. Това е изключително ценна находка (наред с установеното наличие на сяра, алуминий, калций, желязо, титан, манган, хром и кислород в лунната почва), тъй като ледът може да се използва както като ресурс за астронавтите, така и като трамплин за бъдещи научни открития. 

Понякога наричани „кратери на вечната тъмнина“, постоянно засенчените региони са наклонени по такъв начин, че слънчевите лъчи никога не достигат вътрешностите им, което означава, че потенциално са съхранявали лед за милиарди години, отбелязва казва Маргарет Ландис, планетарен учен от Университета на Колорадо, Боулдър, САЩ. 

Най-доброто ни доказателство за наличието на воден лед на Луната идва от експеримент на НАСА през октомври 2009 г., когато празна ракета целенасочено беше ударена в кратер на Южния полюс. Това и други скорошни открития на воден лед стимулират подновения интерес към изследването на Луната и по-специално нейния Южен полюс, който изобилства на много повече кратери в сравнение със Северния полюс. 

Температурите в тези кратери могат да паднат под -200C, което ги прави предпочитани места за търсене на лед. Роувър на НАСА, който ще се насочи към южния полюс на Луната в края на 2024 г., наречен Viper, ще влезе в някои от тези PSR, включвайки фарове, за да хвърли светлина – буквално – върху техните тайни. Мисията трябва да ни каже дали има „блокови парчета лед“ или „малки кристали, смесени в пясъчна смес“, казва Дан Андрюс от Изследователския център Еймс на НАСА, ръководител на проекта на Viper. 

Последваща индийска мисия в партньорство с Япония, Chandrayaan-4, също ще се отправи тук, докато Китай сигнализира за намерението си да кацне в този регион, а Русия има друга планирана мисия на Южния полюс. 

И именно водният лед е нещото, което предизвиква този интерес. Ако съществува в изобилие и е достъпен, той може да бъде ценен ресурс както за човешки селища на Луната, така и за изследване по-навътре в Слънчевата система. Ако ледът може да бъде отстранен от лунната почва, той може да бъде разделен на водород и кислород, ключов компонент на ракетното гориво или потенциален източник на питейна вода и кислород за човешките селища.