Веднъж един човек, разхождайки се до една пропаст, паднал.
Падайки, той успял да се хване за клона на малко дърво, растящо в процеп на скалата.
Висейки на клона, поклащан от студения вятър, човекът осъзнал цялата безнадеждност на своето положение:
на дъното – речни камъни с мъхове,а възможност за покатерване нагоре просто нямало.
Ръцете му, хванати за клона, започнали да отмаляват.
- Е, – помислил си той – един Бог може да ме спаси сега. Аз никога не съм вярвал в Бога, но, може
пък да съм грешал. Какво губя? Затова той извикал:
- Боже, ако Те има, спаси ме и аз ще повярвам в Теб! Отговор нямало. Той отново извикал:
- Моля Те, Боже! Аз никога не съм вярвал в Теб, но ако сега ме спасиш, веднага ще повярвам!
Изведнъж от облаците се разнесъл Велик Глас:
- О, не, ти няма да повярваш!
Човекът от изненада едва не изпуснал клона.
- Моля Те, Боже! Ти грешиш! Аз наистина мисля така. Ще повярвам!
- О, не, няма да повярваш! Всички казват така.
Човекът продължил да се моли и да убеждава. Накрая Бог казал:
- Е, добре. Ще те спася… Пусни клона!
- Да пусна клона? – възкликнал човекът, – да не ме смяташ за луд?“