„Ако се отнесете с човек така, както е, той ще остане такъв какъвто е. Отнесете ли се към него съобразно онова, което той може или трябва да бъде, той ще стане такъв какъвто може и трябва да бъде." – Гьоте

Когато правим депозити чрез безусловна любов, когато живеем според основните закони на обичта, ние даваме пример на другите да живеят според основните закони на живота. С други думи, когато обичаме другите без условия и задръжки, ние им помагаме да се чувстват спокойни и сигурни, утвърждавайки тяхната стойност, идентичност и цялост. Ние подкрепяме естествения им процес на развитие и ги улесняваме да живеят според законите на живота - сътрудничество, личен принос, самодисциплина, цялостност – и им помагаме да открият и проявят най-доброто в себе си.

Ние им даваме свободата да действат според вътрешните си изисквания, а не да реагират на нашите условия и ограничения. Товa, обаче, не означава, че ставаме меки и невзискателни, което само по себе си представлява голямо теглене. Ние съветваме, молим, поставяме ограничения и изискваме резултати, но и обичаме независимо от всичко това. Когато нарушаваме основните закони на обичта, когато дърпаме конците и поставяме условия, ние всъщност окуражаваме и другите да постъпват по същия начин.

Поставяме ги в реактивна или защитна ситуация, в която те трябва да доказват: „Аз съм важен като човек и имам своята стойност независимо от теб."

В действителност, те не са независими, а противозависими, което представлява друга форма на зависимост, намираща се в долния край на Континуума на Зрелостта. Tе стават реактивни – в свой основен център почти винаги превръщат врагът и постоянния им стремеж и да защитават „правата" си и да доказват, че проактивно слушат и следват вътрешните си изисквания.

Непокорността е проява на сърцето, не на ума и затова трябва да правят непрекъснати вложения на безусловна любов.

Имах приятел, който беше ръководител на много престижно училище. Той планираше и спестяваше в продължение на години, за да може синът му да влезе в същото това училище. Но когато това време дойде, синът категорично отказа.

Това много разтревожи бащата, защото дипломата от това училище отваряше много врати, а освен това беше и семейна традиция, тъй като вече три поколения го бяха завършили. Моят приятел съветваше, молеше, убеждаваше, опитваше се да изслуша сина си, за да го разбере, като през цялото време се надяваше, че момчето ще промени решението си.

Но това, което синът усещаше, беше условна обич. Той чувстваше, че желанието на баща му да го види в това училище е по-голямо от мнението, което има за него като човек и син. Като неизменно последствие синът защитаваше идентичността и целостността си, опитвайки се да опровергае решението си да не постъпи в училището.

След продължително трескаво търсене на ценности, бащата реши да направи жертва, отказвайки се от условната обич. Той знаеше, че синът му може да има желания, различни от неговите, и заедно със съпругата си, решиха да му засвидетелстват безусловна обич, независимо от избора на сина им. Беше им много трудно, тъй като бяха взели присърце обучението на сина си и го бяха планирали едва ли не от раждането му.

Бащата и майката извървяха дълъг и труден път на промяна, опитвайки се да проявят безусловна обич. Те споделиха със сина си какви са били намеренията им през цялото време и успяха с чисто сърце да заявят, че решението му няма да повлияе по никакъв начин на чувствата, които изпитват към него. Те не направиха това с цел да го манипулират или да го променят. То беше резултат от тяхното израстване.

Синът им не реагира веднага и след около седмица им каза, че е взел решение да не постъпва в училището. Родителите бяха подготвени за такъв отговор и продължиха да показват безусловна обич. Животът им продължи нормално.

Малко след това се случи нещо интересно. Когато момчето почувства, че не се налага повече да защитава позицията си, то се вгледа в себе си и откри колко много всъщност иска да получи това образование. Подаде си документите и едва след това съобщи на баща си, който безусловно прие това решение.

Приятелят ми беше щастлив, но не тържествуващ, тъй като вече се беше научил да обича, без да поставя условия.

Дъг Хамърсколд, бивш генерален секретар на Обединените нации, веднъж направи следното забележително изявление: „Много по-благородно е да се посветиш напълно на един човек, отколкото да работиш прилежно за спасението на множеството."

За мен това означава, че мога да посветя осем, десет или дванадесет часа на ден и да работя пет, шест или седем дни в седмицата за благото на другите и въпреки това да нямам дълбока и смислена връзка със съпругата си, със сина си или с най-близкия си колега. И за да възстановя тази връзка, са необходими повече кураж или сила на характера, отколкото да продължа да работя за всички хора и техните каузи.

Въпреки двадесет и петте години работата с организации, продължавам да бъда впечатлен от точността на това изказване. Много от проблемите в организациите идват от неразбирателства по върховете – конфликти между партньорите във фирмата, между собственика и президента, между президента и вицепрезидента. Наистина се изисква повече благородство и сила на характера, за да се открият и разрешат тези въпроси, отколкото да се продължава работата по много проекти и за много хора.

„Не ценим високо онова, което лесно постигаме. Ценността зависи от усилието. Небесата знаят как да сложат точната цена на нещата." – Стивън Кови

Откъси от книгата „Седемте навика на високо ефективните хора" на Стивън Кови

"Седемте навика на високоефективните хора" е книга за качествата, които трябва да притежават хората, стремящи се към успех, книга за хармоничното развитие на човека, за търсенето на смисъла на живота и реакциите при различни обстоятелства. Проницателно и интригуващо авторът разкрива пътя към постигане на живот, изпълнен с честност, справедливост и човешко достойнство. Тази книга има дарбата да бъде необикновена, когато говори и за най-необикновените неща. Вижте повече в книжарница Gnezdoto.