Автор
Борислава Крендева

"Има време, когато трябва да вземете съвет от страховете си, има време, когато не трябва да слушате нито един страх."

"Вестта за амнистията се разнесла в затвора мигновено.

-Амнистия! Амнистия! - се чувало ту тук, ту там.

Затворниците били възбудени и всеки лелеел тайна мечта, че този път е неговият ред. Надзирателите запазили намусения си вид, но вътрешно също се надявали, че ще освободят колкото се може повече. Затворът бил препълнен и вече недостигали килии.

-А каква е работата? В чест на какво е амнистията? - поинтересувал се младият и глупав Страх от Старостта.

-Ти не дрънкай! Скоро се появи тук, има още да лежиииш, сила да събираш, брада да отглеждаш - присмял му се Страхът от Тъмното. Той бил един от най-старите затворници, прибрали го още в детството.

-И какво сега пък аз? - замрънкал Страхът от Старостта. - Може пък да ме пуснат, а?

-Ей сега! - със садистично удоволствие заявил огромният, разплут Страх от Самотата. - Затворът чий е? Хо-хо! Въобще, знаеш какви са жените ... От старост се боят до самата старост ...

-А в старостта от какво се боят? - не се предавал младият Страх.

-Тогава теб те амнистират, а на мястото ти вкарват Страха от Смъртта. Така че лежи и чакай! - обещал Страхът от Самотата.
Под свода на затвора се чул силен глас:

-Събрание! Събрание! Всички на събрание!

Заскърцали вратите на килиите, затворниците зашумели. Забавленията в затвора били малко, затова обичали събранията. Можеш да се разговориш, да научиш новините, амнистията да обсъдиш.

-Граждани затворници, - започнал речта си Главният Надзирател - Страхове и Страхчета, уведомяваме ви, че стопанката на Затвора реши малко да разпусне. Заради това някои от вас може да бъдат освободени.

-Ти само не ни мотай! - надул се нахално-ирационалният Страх от Мишки и Плъхове. - Говори по същество! Кой на свобода, защо на свобода ...

-Млъквай, теб няма да те огрее, лежиш пожизнено! - отрязал го Надзирателят. - Все едно сам не знаеш кой и за какво те е вкарал! Не знаеш ли?

-А, не знам! Жените са патки! От котки не се боят, от хамстери не се боят, а от плъхове и мишки умират от страх. И ако ги попиташ защо, сами не знаят! А мен момченце ме прибраха за няма нищо. "Таганка, аз съм твой вечен арестант!" - проточил той, но Надзирателят му запушил устата.

-Художествена самодейност ще има на Нова година, сега сме тук заради амнистията. А тя е в чест ето на какво: нашата стопанка си е записала час при психолог, иска да поработи над себе си. Сами знаете, че това винаги завършва с освобождение на част от Страховете.

Затворниците радостно зашумели. Това вече се било случвало и психологът бил на особена почит в затвора.

-Да, освобождение! Но не за всички вас! - строго казал Надзирателят. - Дайте да направим равносметка. На свобода с чиста съвест, така да се каже ... От лявата крайна килия, започвай!

-Страх от Тъмното, лежа от детството - монотонно заизреждал Страхът от Тъмното. - За какво съм вкаран не знам или по-право не помня. Под амнистия не съм попадал.

-Страх от Болката - представил се следващият, изтупан във фрак и с папионка на мършавия врат. - Вкараха ме след апандисита. Сама се докара почти до перитонит, а после аз излязох виновен. Сега се бои от всякаква болка - кеф ти зъбна, кеф ти душевна. А аз редовно и ги предоставям - разсмял се Страхът.

-Как така и ги предоставя? - шепнешком попитал Страхът от Старостта.

-Ама че си задръстен! - възмутил се Страхът от Тъмното. - Всеки Страх, който бъде задържан, привлича ситуации по темата си.

-Защо??? - още повече се изненадал Страхът от Старостта.

-Как така "защо"? - с досада отвърнал Страхът от Тъмното. - За да го пуснат, естествено! Няма страх - няма ситуация! Елементарно!

-И аз какво? Трябва да привличам Старостта ли? А как?

-Проста работа! - възкликнал Страхът от Мишки и Плъхове. - Ще и показваш нови бръчки в огледалото. И целулит. И сиви коси. Колкото повече се плаши, толкова по-силен ще ставаш ти. Нейният уплах е твоята храна, глупако!
Дошъл редът на следващия.

-Страх от Самотата. Постъпих на 25. Когато се омъжи, ми дадоха амнистия. Една година на свобода. После се разведе и отново съм в килията.

-Някакви жалби? - попитал Надзирателят.

-Не, никакви, стопанката ме храни редовно. Ежедневно се страхува, даже когато спи.

-На свобода искаш ли? - омекнал Надзирателят.

-Искам, разбира се! - натъжил се Страхът от Самотата. - Кой не би искал?! Само че няма да ме огрее ... Тя вече е много зависима от околните. Страх я е да остане сама даже за час. Ту виси на телефона, ту тича при приятелки, ту ги кани вкъщи. Мъже, някакви смотльовци, се навъртат ... И колкото повече ме храни, толкова повече

Самота има в живота си. И колкото повече Самота - толкова повече страх! Вече така се раздух, че едва се побирам в килията. Трябва да съм на диета, а тя само ме тъпче. Писна ми! - изплюл се с досада Страхът от Самотата.

-Мда ..., ти само не унивай! - прокашлял Надзирателят. - Надеждата, както казват, умира последна. Давайте нататък!

-Страх от Грешки - пристъпило напред дълго, слабо старче с клиновидна брадичка. - Постъпих в 9 клас, когато учителят по математика я взе на подбив. В института, благодарение на преподавателите, ми удължиха срока. А откакто започна работа при началник-звяр, пет дни в седмицата получавам тройни порции.

-Е, уредил си се - завидял Страхът от Старостта.

-Не завиждай, нищо хубаво няма - мрачно го изгледал Страхът от Тъмното. - Да живее човек без грешки е невъзможно, това е просто опит. А като се боиш от грешките, това живот ли е?

-Казват, имало такъв маниак-убиец Страх от Живота - замислено споделил Страхът от Самотата. - Той е най-страшният Страх на света. Ако него го вкарат, тогава се почва ...

-Какво се почва? - заинтригувал се Страхът от Старостта.

-Парализа от живота, това се почва. От това се боиш, от онова се боиш. Страх те е да си жив. Тоя и нас ще ни заклещи тук вечно. Тогава няма амнистии. Ще се бутаме един в друг, затворът няма да ни побира. Ще ни хранят на воля, естествено. И от това ще стане още по-лошо, защото ще се разрастваме, а затворът не е гумен. Ще започнем сами да се задъхваме и да душим стопанката ...

-Ужас! - потръпнал младият Страх.

-Тихо там! - наредил Надзирателят. - Кой е следващият?

-Страх от Осъждане - представил се невзрачен мъж в смачкан костюм. - Още родителите ме вкараха - "А какво ще кажат хората?", "Какво мнение ще създадеш за себе си?", "Никой няма да те обича!" От детството лежа, а така страстно искам на свобода. Съдействайте ми, моля! - разхлипал се той.

-Ти какво, пиленце? - съчувствено го изгледал Надзирателят. - Все едно не знаеш, че Стопанката сама решава с кого да се раздели и с кого-не?!
-Какво ли? - възкликнал мъжът. - Сам и подсказвах как да се раздели с мен. Трябва просто да плюе отгоре ми и ще започна да се топя. А тя да плюе не ще!

-Не плачи, не плачи! - започнали да го утешават другите. - Ти си ветеран, ние всички те обичаме ...

-Наистина ли? И не ме осъждате? - поуспокоил се той. - Е, тогава ще потърпя още.

-А ти кой си, досега не съм те виждал? - с подозрение се обърнал Надзирателя към мазен субект със завити мустачки, в черна пелерина и шапка с широка периферия.

-Аз съм извратен, - скромно споделил новият - Страх от Страха.

-И такова извращение ли имало? - зачудил се Страхът от Старостта.

-Все още не съм постъпил, - продължил непознатият - наминах с познавателна цел, така да се каже.

-Кой те вкара? - Надзирателят се хванал за палката.

-Стопанката ме пусна, спокойно. Но още с нея не сме се сдушили, така да се каже. Може би по-натам.

-Да не дава Господ! - Надзирателят завъртял очи към небето.

-Махай се! - зашумели страховете. - Само извратени ни липсваха! И така ни е тясно и обидно.

-Е, добре, тръгвам си, но може скоро да се върна - гърбом се заизмъквал към изхода новият. Но си личало, че се е стреснал и само се перчи.

Надзирателят облекчено прибрал палката.

-Да свършваме - казал той. - Но преди това да си припомним още веднъж правилата за вътрешния ред.

Страховете бодро зарапортували правилата:

-Страховете попадат под арест само по желание на Стопанката.

-Страхът действа по вдъхновение: настъпва, издига се, души, дави, притиска, парализира, в зависимост от реакцията на Стопанката към ситуацията.

-Страховете съществуват, докато Стопанката не реши да се раздели с тях.

-Всеки Страх може да получи допълнителен срок или да бъде амнистиран по всяко време.

-Страховете се хранят с емоциите на Стопанката. Ако не се подава храна, Страхът умира.

-Пуснатите на свобода Страхове отново се превръщат в Чиста Енергия на Живота.

Страховете се почувствали небивало единни. Надзирателят бил доволен.

-Е, граждани Страхове, хайде по килиите! И дружно да чакаме амнистията.

Страховете се надигнали от местата си.

-И все пак не разбирам! За какво сме и ние? - недоумявал Страхът от Старостта. - Толкова енергия хаби за нас.

-Всичко е просто, млади човече, - пояснил тих, интелигентен Страх с големи печални очи и още по-печална плешивина. - Ние сме и нужни, за да не би случайно да стане щастлива. Тя мисли, че да си щастлив е ... неприлично. Та в света има още толкова много нещастия!

-Що за глупости? Откъде го измислихте?

-Повярвайте, младежо. Знам го със сигурност. Аз съм Страхът от Щастието ...

Младият Страх искал да попита още нещо, но развълнуваната тълпа ги разделила и ги понесла в различни страни. А напред била Амнистията. Напред била Надеждата. И Свободата ..."

източник: Елфика от prit4ite.blogspot.com