При повечето бракове липсва обстоятелството единият от съпрузите да е… купил другия, да го е придобил като собственост. Поне не официално. Виж, положението с Наталия Манур е малко по-различно. Нейният съпруг, знатен белгийски банкер, твърди, че тя му принадлежи – но не в онзи най-съкровен, интимно-романтичен смисъл на думата. Човек като него, чиято воля за постоянство в избора е изкована от кремък, е готов на всичко. Той може да си позволи всичко.

Но не г-н Манур е центърът на новия роман на Хавиер Мариас, не само той. „Сантименталният мъж” започва с прелъстително елегантен монолог, от който постепенно изплува любовен триъгълник. Известен оперен певец пътува с влак за Мадрид, където ще се превъплъти в образа на Касио от операта на Верди „Отело”. Мястото му във влака го прави неволен съзерцател на седналата срещу него жена и двамата й спътници. По-късно се оказва, че единият й е съпруг, другият - негов секретар, неин компаньон.

Случайността им спретва шега и ги среща отново в хотела, където са отседнали четиримата. Оттук нататък романът се устремява към брилянтния си финал, нареждайки пъзел от късчета в минало и сегашно време. Филигранният разказ тече в първо лице, от името на безпокойния тенор: „Сега не знам до каква степен разказвам случилото се и до каква степен съня си за случилото се, макар двете неща да ми се струват едно и също.”

Когато се казваш Хавиер Мариас и имаш статут „най-награждаван и даровит съвременен испански писател”, всеки следващ твой роман се очаква с предвкусвана наслада. Когато книгите ти са преведени на 35 езика в цял свят и всяка от тях е самородно бижу, също като г-н Манур от „Сантименталният мъж” можеш да си позволиш всичко. Включително да останеш на висотата на най-блестящите си фантазии.

Сред сюблимните постижения на Мариас е и романът „За мен спомни си в утрешната битка“. Отличен е с наградата „Фастенрат“ на Испанската кралска академия, наградата на Венецуела за испаноезична проза „Ромуло Галиегос“, френската „Фемина” за чуждестранна литература, италианската „Мондело“ и др.

Роден изпод перото на големия майстор на словото, и привидно „старомоден” сюжет може да засияе със своя собствена светлина. Доказателство за това е „Сантименталният мъж”, чиито ноти отекват дълго след последната страница. Така е то – някои се оплакват от самотата си, други – от компанията си. Някои се терзаят от липса на любов, други се опитват да я понесат стоически. С грацията, на която е способен само тенор, изиграл ролята на Касио в „Отело”.

Ето и откъс от книгата:

"Трябваше ли да говоря с Наталия Манур направо? Да ѝ поднеса, така да се каже, оперно признание, по всички правила, преди какъвто и да било интимен контакт между нас? Да прибягна до посредничеството на Дато? Или пък трябваше да направя така, че да остана насаме с нея при подходящ случай – може би в гримьорната ми – и да действам като класически съблазнител – тоест старовремски – с риск да се проваля при първия опит без възможност за поправка? Фактът, че бях формулирал пред себе си природата на чувствата си („трябва да съм влюбен или под непознатото въздействие на свръхсилен каприз, за да мисля и да желая така“, казах си), изведнъж ми се стори голям недостатък, принуждаващ ме да действам с повече или по-малко обмислен план (но който тепърва щях да обмислям) и следователно изкуствено, вместо да продължавам както дотогава и да приемам нещата, ако не пасивно, то поне естествено, без да насилвам, нито да направлявам каквото и да било, в едно очакване без надежди, нито решимост. Колко уморително е да обичаш, помислих си. Да полагаш усилия, да правиш планове, да желаеш, да не можеш да се задоволиш с постоянното и неподвижното. Колко уморително е конкретното, помислих си, това, което няма как да няма съдържание. Колко уморително е и онова, което тепърва ще се случва."

Автор: Юлия Петкова