На сладко от смокини, вероятно. На „пъстри радости и болки бели”, изпитани под знака на надеждата. И на люляков унес, от който потичат мечти…

Стихотворенията на Катерина Хапсали са напоително живи и „органични” - дъхави и безпокойни, стремителни и неподкупни.

Неподкупни, защото изригват от опита, от пулсиращите рани на спомена. Стремителни, защото флиртуват дори с отегчението, уверени, че „никоя обич не е последна”.

В тези стихове може да се спънеш и паднеш, но само за да полетиш по-късно. Във вените им танцуват самодиви, в очите им догарят илюзии… А в белите полета между думите тишината крещи оглушително.

Неразделни от същността на автора си, те черпят вдъхновение от вечното противоборство. И от силата да не криеш уязвимостта си.

„През девет планини” не е прилежен, безукорно сресан сборник. Стихотворенията в него нямат заглавия, нито точен адрес. Катерина вярва, че думите не се нуждаят от напътствията на своя родител. Затова е създала сборник с 42 въпроса, чийто отговор е само един: поезията, родена от живота.

Колкото до щастието, то рядко е отвъд хоризонта на ежедневието, ако и да не го осезаваме, завихрени в кипежа на задачите си:

Все си мисля, че ако не беше този порив да катерим вертикала на живота, голяма част от неговия смисъл щеше да остане невидим за нас. Но пък често иронията е, че след като пребродим деветте планини, откриваме щастието в собствения си двор…, подсказва Катерина.

Премиерата на сборника е на 31 май от 19:00 ч. в CORSO, „онзи бар на ръба на Вселената”, където никоя среща не е случайна.

Остаряваме, без да пораснем.
Леко смешно и тъжно, нали.
Уж свещта на живота ни гасне,
а пожарът в душата гори.

И опитваме – слепи, уж силни
непораснали възрастни хора –
и глава, и сърце да разбием
в любовта – костеливия орех.

Рани крием, съвсем незараснали.
Гордо казваме, че не боли.
Остаряваме, без да пораснем.
Леко смешно и тъжно, нали.

Не гледай в очите ми.
Може да литнеш.
Понякога дават внезапно криле.
Понесли са радост, екстаз и надежда –
от векове.

Не гледай в очите ми.
Може да паднеш.
Понякога бездни бездънни са те.
Събрали са мъдрост и болка, и лудост –
от векове.

Не гледай в очите ми.
В тях ще се влюбиш!
По женски смълчани са те.
В тях има тайна и вяра, и чудо –
от векове.


На всички стари любови
искам да кажа следното:
не ровете отчаяно гроба,
никоя обич не е последна.