Часовници, грешки и други гълтачи на сънища

09 април 2017 | 09:00
видяна 3189
коментари 0

Колко често ви се случва да четете автори от Босна и Херцеговина? Бях попаднала на едно интервю с поета Миле Стоич, който казва така: „Докъде стигнахме, след като най-великият сръбски писател по националност е хърватин, най-великият хърватски писател е писал на сръбски език, а най-великият босненско-херцеговински писател мразел Босна. Това е абсолютно безумие. Андрич никога няма да се вмести в прокрустовото ложе на националните идеологии, защото по националност той е гений”.

„Часовниците в стаята на мама” ми припомни тези думи, защото е роман отвъд жанровата и националната парадигма. Доколкото такава съществува. Големият поет или писател по националност може да бъде единствено гений. Той принадлежи на себе си и на читателите, които вълнува. Чиито светове преобръща…

Никой не може да бъде едновременно толкова близък и далечен, толкова познат и тайнствен, както майката и дъщерята една към друга. Никой – толкова уплашен от очите, които го гледат отсреща.

Таня Ступар Трифунович е едва 39-годишна, когато печели Наградата за литература на Европейския съюз за своя неотразим лиричен роман, примиряващ сън и реалност, минало и настояще. Това е една история за майка и дъщеря, както и за живота на жените в бивша Югославия: образът на починалата майка е огледало, през което героинята се вглежда в миналото, за да намери мястото си в „модерния” свят, като се връща към самото начало на спомена за идиличното детство на Далматинския бряг.

Авторката се фокусира върху пренебрегваната роля на жените по време на чудовищни исторически катаклизми. На тях им се приписва ролята на пасивни наблюдатели, без право да се намесват във „великата” история на световните войни и политически битки. Романът се занимава и с голямата тема за бездомниците, търсещи убежище в буквалния и преносния смисъл, и за всичко онова, което определя чувството ни за принадлежност. Героинята е заклещена между две държави, два живота, две любови и две незавършени книги. Докато тази двойнственост я разкъсва, писането се превръща в неин дом, утеха и светилище…

Светът е голяма холограма, която се разпада и отново се подрежда.Раждането на света е винаги страшно – съпроводено с гърч и болка, с оглушителен писък. Но после идва поезията. Цветята, седефенобелите миди и всички онези скъпоценности, които чакат да бъдат открити. Откровения като „Часовниците в стаята на мама” раждат купища сънища. И надежда, че „нищо не умира завинаги - на едно място заспи, на друго се събужда”.

ФРАГМЕНТИ

Уловени сме на снимката. (Всички сме малко накриво.) Казала съм ти никому да не говориш за това, рече мама. Не можех да се сетя за какво. За какво ли, господи, съм говорила? И оня подъл съсед, дето така коварно разпитва децата. Като някакъв воайор, който се наслаждава на чуждите семейни тайни. Нима нашето семейство има някакви тайни? Ние сме едно скучно семейство. Прекрасно скучно семейство. Прекрасно, скучно, накриво снимано семейство. Тук, вътре, си ти, а в нея съм аз. Като кромида, у всяка от нас – нов пласт. Да, тези сравнения, тези обикновени сравнения, от които плачеш, докато ги белиш.
Плачи, рекох си и заплаках. Докато мастилото на сепията не изтече от мен.
Но преди това, преди да потече, преди бялата кост на сепията да заблести на дланта ми и брат ми и аз щастливи да изтичаме да я принесем в жертва на клюна на нашето златно канарче; преди големия улов и преди нашият свят да се разпилее към онези посоки и брегове, за които не знаехме нищо; преди възможността за плачене и разказване податливо да се предложи като утешителна свобода, която избавя от мъките силната, принуждавана да мълчи уста, сърцата, мястото между нозете; преди тежестта и преди лекотата; преди часовниците в стаята на мама да утихнат и прахът да се наслои върху тях – преди всичко това е имало едно нежно сега, до което всички сме се докосвали и чийто отблясък възкръсва неочаквано, от време на време, в нашите животи.

***
Настъпи време за ридание, настъпи време човек да отиде при водата, да наведе глава над нея и да се окъпе в сълзи. Боси старци газят в тръните и се запътват към своето ритуално къпане. Там от телата им се стича кал и над водата летят хиляди малки пеперуди.
Настъпи време за странни гледки. Хората са трогнати, от сърцата им се откъртва нещо голямо, цели късове се ронят като стари фасади и плачат потресени от нежността на собствената си утроба. Скритото се открива и пита защо толкова дълго си се скривало от мен и всеки отговаря сякаш за себе си, защото си играехме на жмичка, защото всеки ловеше всекиго, някой някому главата, друг сърцето на другия.
Някой трябваше да жуми, друг да търси, трети да чака със страх зад храсталака, докато храсталакът не проговори, такива бяха правилата на играта.

***
Кое е по-голямо: зрънцето смелост или океанът страх? (Колко бързо отмина младостта.) Какво е това останало разлято по дланите, което ни учи да четем собствените си следи?
Дъщерите обичат да си представят своята майка с голямо, кръгло, ненакърнено сърце, в което блести парченце лава. Двете с майка ѝ. До тях на стола седи бащата и чете вестник. И нищо не нарушава спокойствието между двамата. Нито пък любовта в сърцето между тях двете.
Мамо, попитах я веднъж, обичала ли си някого преди татко?
Не мислих, че ще ми каже истината, но тя рече: Да.

Коментари

Добави Коментар

Най-четени