Вече не съм на 21, така че купоните с подозрително евтин алкохол и подозрително кухи мъже не ме вълнуват особено. Затова си имам нещо като сериозен приятел от вече почти 6 години.

Наскоро започнах да му изневерявам. Нали се сещате какво казва Христо Гърбов - "В изневярата има много - има вяра, ама има и изне". Такааа... Гледали ли сте "Damage" с Жулиет Бинош и Джеръми Айрънс? Не сте? Оф, много е сложно за резюмиране, ама е драматична и много страстна любовна история за един мъж на 50 и няколко и годеницата на сина му, която сещате се, е значително по-млада. Е, аз влязох в обувките на Жулиет, но не на Жулиета, защото въпросният по-възрастен мъж съвсем не беше Ромео, а... бащата на моя добра приятелка.

Първите седмици се криехме и беше страхотна тръпка. После започна да става сложно. Той е достатъчно интелигентен мъж и не си позволяваше да ми звъни по телефона или да ми праща мръснишки sms-и, защото не искаше да ми създава проблеми с приятеля ми. Но моят човек все пак усети, че става нещо. Приятелката ми и дъщеря на моя Джеръми Айрънс - също. И все пак нямаше някаква драматична развръзка - някой да следи, да дебне и съответно да хване някого. Как беше - да не се дебнем, защото ще се хванем.

Една сутрин моят си забрави телефона вкъщи. Имаме еднакви смартфони и тръгнах да звъня на една приятелка, когато видях какво е станало. Значи той беше взел моя телефон! Лошо, защото понякога Джеръми ми пишеше, докато съм на работа. Какво направих? Знаех наизуст номера му и му се обадих от домашния, обясних му накратко и той моментално схвана ситуацията. Успокоих се и тъкмо се приготвях на работа, когато получих sms. Първо си казах, че няма да поглеждам какъв е, че имам доверие на моя човек и че това е навлизане в личното пространство. Това настроение трая около 30 секунди и после моментално посегнах към телефона. "moje6 li da izleze6 kym 1, a ne v 2? 6te te 4akam s kolata dolu. cunki!!!" Не стига, че пишеше на шльокавица, а и ползваше четворки и шестици като ученичка! А дали не беше ученичка? Не, няма как, нали щяла да го взима с кола. Мислено се опитах да се сетя за мотел в близост до офиса на моя кръшкач. Той винаги пишеше на кирилица и с добър правопис. Сетих се за онова на Уди Алън - че единственият начин да бъдеш щастлив бил да обичаш страданието. Отговорих бързо: "Добре, там съм. smiley emoticon".

Какъв беше планът? Съвсем прост - той няма да знае, че трябва да излезе в 1 вместо в 2. Но аз ще знам. И ще съм пред офиса му, ще видя колата, която спира. Ще ида и ще вдигна класически скандал, може даже да я ударя с чантата си. Т.е. трябва да взема онази голямата, кожената. Идеално! Задъхах се от яд. Пих два валериана. Което не беше от особена помощ, тъй като тъкмо бях си довършила кафето. Поразходих се бясно между стаите. После телефонът отново изписука - още едно съобщение. Този път не се колебах, веднага го отворих. Беше от мен, от Ана. "Скъпа, извинявай, взел съм твоя телефон. Искаш ли днес да обядваме заедно?".

Не отидох в 1. Телефонът му не звънна. Отидох в 2. Обядвахме заедно и си разменихме обратно телефоните. Писах на Джеръми, че известно време няма да може да се виждаме. Оттогава не съм си и помисляла да поглеждам чужд скайп, мейл, фейсбук или съобщения. Е, не съм безгрешна, не съм светица, не съм и Майка Тереза, но знам, че точно тя е казала "Ако съдиш хората, няма да ти остане време да ги обичаш". И предпочитам да не съдя. А да обичам. И да ви кажа - по-добре съм така.

Автор: Ана Островска