Ама защо се случва така, приятели? Една от предните години на титаничния постмодернистичен, хендмейд, фънки, квази, гига фест "София диша" имаше кебапчета, а сега - не. Започва ли "София диша" да издиша?

Много ми липсва онова издание, затова ще ви разкажа първо за него. Значи, разхождам си се по Шишман и виждам последователно: ръчно шити кукли (зайци, исици, малко се поуплаших, а и нали Андерсен казва, че човекът е повече лисица от самата лисица, та се озадачих, но нищо), някакви поети си крещят стихотворенията, но всички ги подминават (това е то родната съвременна литература - както Кевин Спейси каза в "Седем": "За да привлечеш хорското внимание днес, трябва да удариш всички по главите с парен чук!"), после някакви мъфини, курабийки и кексове, след това идват някакви неща за оцветяване, където родителите харчат семейния си бюджет от простотия, и ето ги кебапчетата, димят, хората нагъват в хлебче с много лютеница, може и чесън да си сложиш, прекрасно е, а в края на улицата има и рок-група, която свири кавъри на Джими Хендрикс, не се шегувам. Застоявам се само там, но още ми вони на скара. София диша кебапчета? Все пак пия една бира с моя "на крак", за да не изглеждам прекалено дистанцирана от явно масовата арт-култура, която като цунами залива града, а след това пробвам да се върна обратно назад. Харесвам си някаква плюшена играчка и понечвам да си я взема, но тя самата толкова силно ухае на всички кебапчета на света, че решавам със сигурност да не вечерям. Връщам играчката в ароматния куп. Поетите още крещят, зад тях някъде - Хендрикс. Клоун се пробва да кара моноцикъл и да жонглира, почти изпуска бухалките си вероятно заради миризмата, но се справя, ръкопляскам му, всички ме гледат странно.

Тази година вече не е същото. Всяка неделя не е посветена на група изкуства. И няма кебапчета! Има спортни стоки вместо тях. Хипстърски тениски и потници, на които мъжките модели ще ми стоят прилично, ама не знам какви са тия мъжленца по 50 килограма, които ще се вкарат в тях. Пак кексове, пак крещящи поети, но има и ирландски танци в съчетание с роден фолклор, някакви момичета танцуват, ръкопляскат им почти в такт. Събират шумни деца да апликират както едно време в училище изрезци от цветни хартии върху какво ли не и те ги лепят ли, лепят възторжено. София диша лепило? Чудя се колко се е променил т.нар. attention span. Поглеждаме нещо и ако не грабне вниманието ни в първите секунди, продължаваме нататък. Ако бях Кари Брадшоу, щях да напиша тук: "Не можех да не се замисля" и да врътна един трактат как това важи за връзките ни, да дам пример от собствения си живот или от този на някоя от трите си приятелки, да обясня всичко като за дебили, да противопоставя теории на Юнг и Фройд... А, извинявайте, без последното.

Панаир ли е София диша, приятели? Има повечето от отличителните знаци, за да е, а мен ме мързи да ги изброявам отново, има ги преди няколко реда. И защо не се казва просто "Софийски панаир"? Срамно ли е? Ох, развълнувах се, ето, нека завършим с част от текста на една безсмъртна песньовка на Лили Иванова.

Панаири, панаири,
мои детски най-красиви светове!
Спомен пеещ, плачещ, свирещ
със безброй незабравими гласове!

"София няма как да диша или издиша - все още е празна", казва моят. "За радост", допълвам.